И тя запя. Гласовете на Сиквах и Кендъл се извисиха, присъединявайки се към нейния, и трите сами зазвучаха толкова мощно, както и когато ги водеше Роджър. Песента беше на красиянски, но мелодията обгръщаше всички заедно и скоро всички жени в стаята повтаряха припева, доколкото можеха, а на лицата им грееше възбуда, докато си спомняха уроците по езика на пустинята от детските им години.
А в ъгъла стоеше Сали със скръстени ръце и кипеше от яд.
Глава 20
Роднинско съперничество
333 г. СЗ, Зима
Когато Сиквах го разтърси, за да го събуди, главата на Роджър пулсираше. Почти не помнеше как се беше добрал до стаята си и беше пропълзял в леглото при нея. Аманвах и Кендъл имаха отделни стаи. Роджър погледна през прозореца. Още беше тъмно.
— Създателю, какво може да е чак толкова спешно? — попита той. — Освен ако няма пробив в крепостните стени, смятам да спя чак до обяд.
— Не можеш — каза Сиквах. — Отвън те чака човек на херцога. На зазоряване потегляте на лов.
— О, нощ — промърмори Роджър, разтърквайки лицето си. Беше забравил за това. — Кажи му, че скоро ще се присъединя към тях.
Докато се облече, му донесоха подноса със закуската, но Роджър си взе само едно руло, отправяйки се към вратата.
— Трябва да се храниш, съпруже — каза Сиквах.
Роджър пренебрежително махна с ръка.
— Отивам на лов с херцог Райнбек. Повярвай ми, храна ще има в изобилие. Има голяма вероятност дори да се върна понапълнял.
Сиквах го погледна с любопитство.
— Когато шарумите отиват на лов, те вземат със себе си само вода. Това е изпитание за оцеляване.
Роджър се засмя.
— Същото е и за мнозина на север. Но за кралските особи ловът е спорт. Ако прислужниците на херцога подгонят елен пред лъка му и той успее да улучи него, а не тях, готвачите му го сготвят за кралския пир, но така или иначе, резиденцията ще бъде заредена с храна като за цяла армия.
Той я целуна и тръгна към конюшните, за да намери Гаред.
За щастие, успя да чуе Джейсън, преди той да го забележи, и се шмугна в една ниша, като се скри в сянката на статуята на Райнбек Първи, за да ги изчака да отминат.
— Не говориш сериозно, че онова мливарско конте и проклетият Полухват са поканени, а аз не съм — изръмжа Джейсън.
— Говори по-тихо, момче — сопна му се Джансън. Раболепният глас, който използваше при разговорите си с властниците и гостите, беше изчезнал. Роджър не беше чувал тази нотка от доста време, но го познаваше добре. Джансън я беше използвал често пред последните дни на Арик в служба на херцога. — Райнбек не иска да присъстваш на лова и повече не ти трябва да знаеш. Ще извадиш голям късмет, ако запазиш поста си след кашата, която забърка при пътуването си на юг.
— Ти ми каза да наредя на войниците да прогонят скитниците от лагерите за кервани — каза Джейсън, снижавайки гласа си до дрезгав шепот.
— Но не ти казах да се хвалиш за това пред хралупарите — отвърна Джансън, — а ако още веднъж споменеш, че си го направил по моя заповед, черната рокля, която ще ушия за сестра ми, ще бъде малка цена за това, че ще се отърва от всички главоболия, които ми създаваш.
Джейсън предвидливо замълча, а миг по-късно министърът беше извикан, за да се погрижи за нещо, свързано със заминаването на херцога. Роджър тръгна по коридора, подсвирквайки си весело. Джейсън вдигна глава и се намръщи.
— Жалко, че няма да си с нас — каза Роджър, докато го подминаваше.
Джейсън го сграбчи за ръцете и го блъсна в стената. Не беше грамаден като Гаред, но беше по-висок и по-силен от Роджър.
— Мислех, че си се научил да не ми пресичаш пътя, сакатко, но очевидно имаш нужда от напомняне…
Роджър стъпи с цялата си тежест върху пръстите на Джейсън, извъртя раменете си в проста хватка от шарусахк и се измъкна от ръцете на вестителя. С бързо движение на китката измъкна ножа си и го допря до гърлото на Джейсън.
— Вече не се страхувам от теб, Безгласни.
Роджър се изплю. Притисна още малко ножа към гърлото му и пусна капка кръв.
Червендалестото лице на Джейсън пребледня.
— Няма да посмееш…
Роджър натисна още по-силно и го принуди да млъкне.