— Да, билкарката ще накаже някого, който трябва да бъде наказан — рече Джизел. — Но основната ѝ цел е да изцелява и да помага. Плевичарките са точно обратното.
— Да не споменаваме, че всичките са курви — каза Вика.
— Вика! — сопна ѝ се Лийша.
Вика се напрегна, но не отстъпи.
— Простете, господарке Лийша, но това си е чистата истина. Почти всеки бардак в града се управлява от плевичарка. Обикновено представляват аптекарски магазини със стаи на втория етаж, където продават не само лекове.
— Повечето от тях са били ученички на господарката Джеса — рече Джизел — и тя взема своя дял. Най-богатата жена в града след херцогинята майка, но това са мръсни пари, спечелени от браковете, които са разрушили.
Кади донесе чай и Джизел замълча, за да си сипе мед, и замислено го разбърка.
— Бруна вече ме беше взела за ученичка и не искаше друга, но херцогиня Арейн настоя да вземе и Джеса. Момичето беше надарено, но не се интересуваше толкова от лечителството, колкото от афродизиаците и отровите. Нямахме представа, че Арейн я гласи да ръководи частния бардак за синовете ѝ. Начин да ги държи под контрол дори когато излизаха навън, за да бъдат просто мъже.
— Затова дама’тингите са измислили дживах’тингите — отбеляза Аманвах, — макар че народът ми почита тези жени и приема децата, които раждат.
— Е, тук не става така — рече Джизел. — Не може да се очаква, че мъжете ще стоят само при жените си, когато във всички краища на града има бардаци. Можеш да обвиниш пияния, че се е изпикал на прага ти, но всъщност кръчмарят е сложил питието в ръката му.
— И защо я прогони Бруна? — попита Лийша.
Джизел поклати глава.
— Искаше рецептата за течен демоноогън. Когато Бруна отказа да ѝ я даде, тя се опита да я открадне.
Очите на Лийша се разшириха. Всяка билкарка, която си беше заслужила титлата, знаеше по нещичко за тайните на огъня, но се смяташе, че Бруна е последната, която знае как се създава адската отвара. Старата жена беше пазила рецептата за себе си повече от сто години и не я беше предала на никоя от ученичките си. Едва когато усети, че знанието може да бъде изгубено завинаги, тя реши да я предаде на Лийша.
— Защо досега никога не си ми разказвала за това? — попита тя.
— Защото не те засяга — отвърна Джизел. — Но сега, ако ще си имаш работа с тази лъжлива вещица…
— Мисля, че е време да се запозная с господарката Джеса — каза Лийша.
— Ако искаш, може да отидем още сега — рече Роджър. — За да разрешим всичко отведнъж.
— Не е ли малко късно? — попита билкарката. — Слънцето отдавна залезе.
Роджър се засмя.
— Те тепърва се размърдват и ще очакват гости чак до зазоряване.
Лийша се обърна към него.
— Да не искаш да ни водиш в бардака?
Роджър сви рамене.
— Разбира се.
— Не може ли да я посетим в дома ѝ?
— Това е домът ѝ — отвърна той.
— Чакай малко — обади се Гаред. — Не можеш да водиш жени на онова място!
— Защо не? — попита Роджър. — То и без това е пълно с жени.
Гаред се изчерви и сви грамадните си юмруци.
— Няма да водя Лийша в някакво… някакво…
— Гаред Кътър! — сопна му се тя. — Вече може и да си барон, но няма да ти позволя да ми казваш къде мога или не мога да ходя!
Гаред я погледна изненадано.
— Аз просто…
— Знам точно какво правиш — отряза го Лийша. — Сърцето ти е на правилното място, ама устата не е. Ще ходя където си искам и Уонда също.
— Ще бъде забавно — каза Кендъл. — Знам цяла дузина песни за анжиерските бардаци, но никога не съм си и помисляла, че ще посетя някой от тях.
— Няма и да го направиш. Хейсах къщите не са за дживах сен. — Аманвах погледна към Колив. — Нито за шаруми.
— Ей, Уонда може да отиде! — започна Кендъл, но Сиквах ѝ изсъска и момичето се отпусна назад, изпъшка и скръсти ръце на гърдите си.
Аманвах се обърна към Роджър.
— Но сигурно си мислиш, че твоята дживах ка е глупачка, съпруже, щом смяташ, че ще ти позволя да отидеш на такова място без мен.
За голяма изненада на Лийша, Роджър се поклони на съпругата си.
— Разбира се. Знай, че в онези години, когато живях там, аз бях още дете. Никога не е било за мен място за утоляване на страсти.
Аманвах кимна.
— И никога няма да бъде.
— Дама’тинга, аз трябва… — започна Колив.