— Трябва да правиш онова, което ти се нареди, шаруме. — Гласът на Аманвах беше студен. — Хвърлих алагай хора. Тази нощ не ме заплашва нищо.
Наблюдателят се отказа да протестира.
— Никакви карети — каза Роджър, докато излязоха през задния вход на лазарета на Джизел.
Лийша го погледна с любопитство.
— Защо не? Няма закон, който да ни забранява да пътуваме с карети през нощта.
— Да, но и никой не го разрешава — отвърна Роджър. — Така ще ни забележат, а ние всъщност отиваме на място, където нямаме работа.
— Не каза ли, че бордеят е таен? — попита Лийша. — И че никой не знае, че е там…
— Пък като видят каретите на хралупарите пред вратите на Довършителното училище за талантливи млади дами на господарката Джеса — рече Роджър, — ще им стане още по-любопитно.
— Какво е довършително училище? — попита Уонда.
— Място, където младите жени се учат как да си хванат богати съпрузи — отвърна Роджър.
И наистина, Лийша, Уонда, Аманвах и Гаред не видяха никого по дъсчените пешеходни пътеки, докато следваха Роджър по криволичещите улици на Анжие, стараейки се да се придържат към сенките.
Не че имаше много места, където да ги забележат. Не се виждаха никакви защитени светлини, а уличните лампи бяха малко и разположени нарядко, с изключение на най-богатите квартали.
Вървяха бързо, въпреки тъмнината; защитеното им зрение им позволяваше да виждат всичко по-ясно, отколкото през деня. Всички носеха наметала за невидимост с изключение на Аманвах, която беше избродирала със сребро защитите в дрехите си.
— Толкова е тихо, че чак е зловещо — отбеляза Уонда. — По това време в Хралупата магазините още са отворени.
— Хралупата няма в защитната си мрежа толкова големи дупки, че през тях да могат да влязат въздушни демони — рече Роджър. — Единствените, които бродят по улиците тази вечер, са стражите, ние и бездомниците.
— Бездомници ли? — попита Уонда. — Искаш да кажеш, че те изкарват бедните хора навън през нощта?
— По-скоро не ги пускат вътре, но да — отвърна Роджър. — Тъй като съм израснал тук, смятах, че това е в реда на нещата. Едва когато започнах да обикалям из селцата, разбрах колко е неправилно.
И като по поръчка се дочу пропукване и част от защитната мрежа над главите им припламна. Някакъв въздушен демон се беше спуснал твърде ниско и се беше ударил в защитите. Паяжината от защитни нишки проблесна на фона на небето само за миг, но Лийша видя дупките, които бяха достатъчно големи, за да може през тях да се промъкне демон.
Ядронът също ги видя. Продължи да кръжи над тях известно време, докато се възстанови от сътресението. След това се гмурна, премина чисто през мрежата и полетя над улиците в търсене на жертва.
Сърбяха я ръцете да измъкне хора жезъла и да го унищожи, но ако се притесняваха, че каретите щяха да изглеждат подозрително, то магическият заряд направо щеше да ги издаде.
Но не биваше и да позволяват на демона да ловува.
— Уонда.
— Да, господарке — обади се момичето.
Тя се огледа за миг, след което изтича до едно буре за дъждовна вода, поставено под стряхата на къщата. Засили се и скочи, като кракът ѝ едва докосна края на бурето, и се хвана за ръба на дъсчения покрив, издърпа се нагоре без усилия и се затича по него, докато сваляше лъка от рамото си.
Нададе пронизителен писък, който толкова приличаше на зова на въздушния демон, че хората, които се криеха зад защитените си кепенци, изобщо нямаше да му обърнат внимание. Демонът я чу, направи завой и полетя към нея.
Уонда стоеше уверено, изпънала стрелата до ухото си, и го чакаше да се приближи. Беше стигнал почти над нея, когато тя стреля и защитената стрела проблесна за миг във въздуха, преди да се забие в гърдите на демона. Съществото се сгърчи и се стовари с трясък върху дъсчената пътека.
— Гаред — каза Лийша, докато Уонда се спускаше от покрива. — Моля те, увери се, че е мъртъв, и намери някое място, където да го оставиш така, че да не предизвика пожар, когато го огрее слънцето.
— Готово — отвърна Гаред.
Той отиде до демона, но ядронът дори не потрепери, когато изтръгна стрелата на Уонда от гърдите му. Наблизо нямаше нито корито за напояване на добитък, нито фонтан, в който да го напъха, затова той се принуди да го разкъса на парчета и да го натика в бурето за дъждовна вода. Уонда отиде до локвата сукървица на улицата, потопи дланите си в нея и потрепери, докато татуировките ѝ поглъщаха магията. Кръвта на демона щеше да продължи да разнася вонята си, но нямаше да изгори под слънцето.