— Това никога няма да стане — рече Лийша.
— Дори не е нужно да си лягате с него — каза Джеса. — Момичетата ми го научиха да се наслаждава и на женската ръка. Няма да отнеме повече от минута.
Лийша си пое дълбоко дъх, потискайки отвращението си.
— Ще ми набавите ли, или да поискам от херцогинята?
Джеса се усети, че е прекалила.
— Ще го поставя върху лед и ще го пратя в покоите ви веднага щом се сдобия с него. Може би още тази вечер.
Глава 22
Ергенският бал
333 г. СЗ, Зима
На вратата се потропа и Лийша подскочи. Погледна към часовника. Почти полунощ. Може би отново беше Роджър, но едва ли, освен ако нямаше нещо спешно. Можеше ли да се надява, че е Тамос? Късните посещения бяха нещо нормално, когато бяха заедно, а през цялото време на вечеря той не беше свалял поглед от нея. Първоначално Лийша се беше престорила, че не го забелязва, но след това го погледна, очаквайки, че той смутено ще сведе очи.
Ала Тамос не го направи и тя усети напрежението в погледа му. Двамата не бяха разговаряли насаме от онази нощ на пътя, но само след два дни графът щеше да замине на юг, а имаше неизказани толкова много неща. Той го знаеше много добре, тя също.
Уонда дремеше в едно от креслата, но след изненадващото посещение на Роджър беше отказала да си легне преди Лийша. Момичето се сепна, отърси се и се протегна, след което се отправи към вратата.
Лийша бръкна бързо в горното чекмедже на писалището си, извади малкото си огледалце и бързо огледа лицето и косата си. Беше си чиста суета, но това ни най-малко не я интересуваше. Придърпа леко роклята си и я отпусна така, че да повдигне бюста ѝ.
Но не беше Тамос. Вместо това в стаята бавно влезе Росал, носейки лакирана дървена кутийка.
— Видя ли те някой? — попита Лийша, опитвайки се да скрие разочарованието в гласа си. — Херцогът…
Росал поклати глава и се подсмихна.
— Доста поизтощих Негова Светлост, преди да го изпразня. Заспа още преди да съм свършила.
Тя постави кутията на писалището и вдигна капака. Вътрешността ѝ беше пълна с натрошен лед. Върху него лежаха три мънички кристални мускалчета, пълни с гъста, мътнобяла течност.
Момичето затвори капака.
— Колко е прясна?
— По-малко от половин час — отвърна Росал. — Минах през тунела.
Лийша се зачуди дали тунелът към бордея на херцога е защитен също като стените на сградата.
— Чиста ли е? Имали примеси от други… течности?
Росал се усмихна.
— Питате дали съм плюла в мускалчетата? Господарката Джеса ще ми откъсне главата, ако донеса такава мостра. Не използвах дори масло. Изцедих го със сухи ръце.
Лийша потрепери, представяйки си едрия Райнбек, който пъшка и потреперва под ръцете на Росал.
— Изглежда, обичаш работата си.
Росал сви рамене.
— По-добре, отколкото да работя в работилницата за лакиране на дърво на татко, която всеки момент може да избухне заради изпаренията. Не е чак толкова зле да упражнявам съпружеските умения върху кралските особи. Господарката Джеса ни научи как да водим танца, като изпразваме всички видове кесии.
— Значи, си там по собствено желание?
Росал кимна.
— Да. Но няма да ми липсва, след като се дипломирам. С нетърпение очаквам да започна истинския си живот.
Момичето напусна стаята, оставяйки след себе си лек аромат на роза. Лийша веднага започна да лъска и сглобява увеличителния си апарат. Капна малко от семето на херцога върху стъклото и нагласи фокуса на лещите. Видя само няколко активни семена, точно както беше описала Джеса. Лийша си сложи защитените очила, но нещата се оказаха още по-зле. Здравото мъжко семе щеше да сияе в изобилие на живи клетки. Райнбековото беше сиво като облачно небе.
Край на надеждите на херцогинята майка, че нещата ще се оправят с хирургия. Ако семената не можеха да стигнат до изхода, Лийша можеше да го оправи. Но ако бяха мъртви…
Гаред крачеше напред-назад, свивайки и разпускайки огромните си юмруци. Един млад паж гледаше с ужас как масивните му рамене заплашваха да разпорят шевовете на изискания му жакет.
— Нощ, Гар, седни и изпуши една лула.
Роджър вече пушеше своята, вдигнал удобно краката върху масичката за чай.
Гаред поклати глава.
— Не искам да мириша на пушек.
Косата му беше намазана с масло и завързана на тила с кадифена лента. Брадата му беше подстригана, а върху вълненото му палто беше пришит новият му герб, двуостра брадва, кръстосана с мачете на фона на дърво. Гаред беше прекарал два часа в разглеждане на кръпката, която шивачът му беше донесъл за одобрение. Мъжът трябваше да положи огромни усилия, за да я издърпа от ръцете му и да я пришие върху жакета.