Когато Тамос я поведе към един страничен изход, болката все още беше лека. Уонда направи движение, сякаш се канеше да я последва, но Лийша я възпря с рязък жест и схванало намека, момичето отново се облегна на стената.
Двамата вървяха през тихи коридори, видяха ги само неколцина прислужници, които знаеха много добре, че не бива да вдигат поглед от пода.
Но когато стигнаха до изхода към личната градина на Арейн, вече не се виждаше жива душа. Коридорът беше дълъг и тъмен, пълен със сенчести ниши, в които стояха статуите на някогашните херцози. Лийша се спря и дръпна Тамос за ръката.
— Какво има? — попита той.
Тя се скри зад статуята на Райнбек. Творбата отразяваше, меко казано, ласкателно размерите му, но дори така бе достатъчно грамадна, за да потопи цялата ниша в сянка.
— Имам главоболие.
Лийша рязко го дръпна към себе си и Тамос почти не оказа съпротива.
При всяка друга двойка тези думи биха означавали край на романтичните надежди за през нощта, но при Лийша беше точно обратното и Тамос го знаеше. Преди графът да успее да каже нещо, което да развали настроението ѝ, тя притисна устните си към неговите.
Той се вцепени за миг, но после я прегърна силно и езикът му се плъзна в устата ѝ. Лийша зарови пръсти в косата му и силно го засмука. Тамос изпъшка и ръцете му зашариха по тялото ѝ. Гърдите ѝ някак си бяха успели да изскочат от роклята и той ги стисна, а Лийша се притисна още по-силно към него, пусна косата му и плъзна ръка надолу. Беше твърд и тя бързо развърза връзките и го освободи.
— Нямаме много време — промърмори той.
— Тогава не се старай да бъдеш нежен — каза тя, обърна се и се наведе над постамента, повдигайки полата си.
Гаред изпълни дълга си и танцува с всички млади дебютантки. Беше твърде непохватен. Дори най-високите анжиерски жени изглеждаха като джуджета пред него и той успя да настъпи няколко нежни пръстчета, докато се опитваше да не изостава в танца.
Но най-зле беше изражението на пълна концентрация, по-подходящо за битка срещу ядроните, отколкото за танци с красиви млади жени. Изглеждаше така, сякаш полага всички усилия да оцелее.
Докато не дойде редът на Емилия. Лицето на грамадния дървар грейна и той сякаш танцуваше във въздуха. Очевидно беше намерил своята невеста и дори всичкото злато на Речен мост нямаше да го откаже от нея.
Кендъл също го разбра и удължи солото си, оставяйки на двамата още малко време да се гледат в очите. Аманвах и Сиквах я допълваха с гласовете си, разстилайки заклинанието си над младата двойка с лекотата, с която омагьосваха ядроните.
Джейсън не сваляше маската на жонгльор от лицето си, усмихваше се, докато танцуваше с богатите благороднички, чиито мъже разговаряха, събрани на групички, без да се интересуват от тях. Но от време на време той поглеждаше към подиума, забивайки ледения си поглед в Роджър.
Роджър си позволи да му се усмихне в отговор. Отмъщението му далеч не беше завършено и макар все още да не знаеше каква щеше да е следващата му стъпка, за момента Джейсън ежедневно бе подлаган на унижения и това носеше огромно удоволствие на Роджър.
Но тогава Джейсън погледна многозначително към Гаред и Емилия, после отново към Роджър и се ухили широко.
„Той знае.“
Естествено, че знаеше. Свободният достъп до кралския бордей беше едно от преимуществата да си кралски вестител, освен ако нещата не се бяха променили от времето на Арик. Джейсън не само знаеше, че Емилия е Росал курвата, но сигурно беше прекарал някоя нощ с нея.
И Роджър не беше готов да се обзаложи, че вестителят ще запази това в тайна.
Когато Лийша и Тамос пристигнаха, Арейн и министър Джансън ги чакаха в градината. Осветяваха я няколко фенера, но сенките бяха плътни и навяваха лоши предчувствия. Въпреки доверието ѝ към тази жена, Лийша бързо си сложи защитените очила и се взря в сенките, търсейки скрити опасности.
— Виж ти каква потайност — каза тя. — Има ли сериозна причина да напуснем бала в последната нощ на Тамос в Анжие?
— Много добра причина — отвърна Арейн. — Искам да се срещнете с тайното ми оръжие, а няма как да го направим вътре. Момчето мирише по-зле и от нощно гърне.
— Момче ли?
— Брайър, скъпи — извика тихо Арейн, — вече можеш да излезеш.
Лийша се сепна, когато от близкия свинекоренов храст изскочи едно момче. Как го беше пропуснала? След като си беше сложила защитените очила, аурата му би трябвало да грейне като фенер.
Но не грееше. Беше толкова бледа, че тя си помисли, че може би умира, но момчето бързо изтича до херцогинята и застана до нея. Едва ли имаше повече от шестнайсет лета — високо, слабо и жилаво. През рамото си беше преметнало защитен шарумски кръгъл щит, но беше облечено в тесански панталон и риза.