Сиквах се усмихна.
— Затвори очите си за две вдишвания.
Роджър го направи и когато ги отвори, Сиквах беше изчезнала. Той претърси стаята, погледна дори под ниското легло, но нямаше и следа от нея.
— Къде си?
— Тук.
Гласът ѝ дойде отгоре, но макар че погледна към тавана, Роджър не можа да я види между гредите. Ала когато се взря внимателно, една от сенките леко помръдна и той зърна проблясъка на белия воал.
Сиквах се спусна на пода и сякаш отскочи, щом го докосна. Макар да я наблюдаваше внимателно, той я изпусна от погледа си и започна да оглежда стаята, докато ръката ѝ не се протегна изпод леглото и не го сграбчи за глезена. Той подскочи и изскимтя.
Сиквах веднага го пусна и миг по-късно се появи пред вратата. Застина за миг, след което поклати глава.
— Три етажа по-долу има пазач. Отпуснал се е и едва ли ще ни чуе, но трябва да сме предпазливи.
Този път той наблюдаваше изумено как Сиквах се изкатери по излъсканата през вековете каменна стена със същата лекота, с която той щеше да се изкачи по стълба.
— Когато се измъкна от тук, ще преработим изцяло жонгльорското ни представление — каза Роджър. — Направо си похабяваш таланта с това пеене.
Те разговаряха до късно през нощта; Роджър лежеше на леглото, подпъхнал ръце под главата си, докато се взираше в тъмнината, прикриваща Сиквах.
Тя му разказа как е била дадена на дамаджата и е била изпратена в подземията на Двореца на дама’тингите. За бруталните тренировки, които последвали.
— Сигурно си мразела Енкидо — каза той.
— За известно време — отвърна Сиквах, — но животът на шарумите не е милостив, съпруже. В битката, също както в представленията, не получаваш втора възможност. Енкидо ни даде умения да оцеляваме. Постепенно разбрах, че всичко, което направи, го е правил от любов.
Роджър кимна.
— Почти същото беше при мен и майстор Арик.
Той винаги се беше старал да представя пред съпругите си лъскавата, внушаваща уважение версия на своя учител, но Сиквах му разкриваше живота си и в отговор той направи същото.
Разказа ѝ как Арик се опитал да остави него и майка му да умрат. За борбата му с виното и склонността му към насилие, която събуждаше у него. Как бе оставил пиенето — и собственото му его — постепенно да съсипят живота им.
И въпреки това Роджър не можеше да мрази Арик, защото последното нещо, което бе направил, преди да умре, бе да скочи над защитите върху един дървен демон, за да може Роджър да живее.
Арик беше слаб, егоистичен и жалък, но беше обичал Роджър по свой си начин.
Сиквах говореше без колебание и разкриваше все повече за себе си, но все пак искреността ѝ трябваше да бъде подложена на изпитание.
— В деня, когато се срещнахме — каза Роджър. — И ти се провали при проверката за непорочност…
— А ти се застъпи за мен — рече Сиквах. — Тогава разбрах.
— Кое?
— Че не си като красиянските мъже — отвърна Сиквах. — Че когато ме поглеждаш, не виждаш само своята собственост. Дотогава не те познавах, съпруже. Не бях виждала лицето ти, не бях чувала за делата ти. Знаех само езика ви, но не знаех нищо за начина ти на живот или за обичаите на народа ти. Не ме попитаха дали искам да ти стана съпруга. Нито пожелах сама. Бях ти подарена.
— Ти си принцеса, а не някаква си робиня… — започна Роджър, макар да знаеше, че дори на север подобни неща не бяха невъзможни, особено в кралските дворове.
— Прости ми, съпруже — прекъсна го Сиквах, — но аз съм онова, в което ме превърне дамаджата. Инструмент на нейната воля. Ако ми заповяда да се омъжа за теб, значи, това е иневера.
— И защо го направи? — попита Роджър. — Защо теб?
Това беше съвсем простичък въпрос, но той знаеше, че води към ред други, които щяха да поставят на изпитание верността ѝ към Иневера, да задълбаят повече в манипулациите на живота му.
Но Сиквах не се поколеба.
— За да защитавам Аманвах, разбира се. Дамаджата искаше да има силен и верен агент сред зеленоземците, но нямаше да изложи най-голямата си дъщеря на риск. Енкидо щеше да е най-добрият телохранител, но има места, където никой мъж, дори евнухът, не е допускан. Аз от своя страна можех да бъда неотстъпно до нея.
— А Аманвах? — попита Роджър. — Тя е дама’тинга. Поне на нея не ѝ ли беше дадено право на избор?
Дочу се леко шумолене на коприна, което можеше да означава повдигане на рамене.
— На думи дамаджата предостави избор, но волята ѝ беше ясна и дама’тинга или не, Аманвах не можеше да ѝ откаже, също като мен. — Тя се засмя. — Знам, че на теб винаги сме ти изглеждали като сестри, но преди онзи ден ние се презирахме.