Аманвах седна на петите си и погледна към Лийша и Арейн.
— Ако се съглася — отбеляза Арейн.
Аманвах поклати глава.
— Простете, Ваша Светлост, но няма да имате избор. Синът на Стив няма да приеме друга.
Арейн се намръщи.
— Тогава да я взема и да приключваме. Махнете я от погледа ми, докато не съм си променила решението.
— Господарке! — Уонда отвори с трясък вратата, понесла Бека в ръцете си. — Тя не диша!
Лийша изтича при нея. Аманвах вече вадеше хора от торбичката им.
— Затвори вратата — каза дама’тингата.
Уонда се накани да изпълни заповедта, но Арейн я сграбчи за ръката.
— Къде е Джеса?
— Изчезна — отвърна Уонда. — Намерих Бека да лежи в коридора.
— Намери я — заповяда херцогинята. — Искам всеки стражник в двореца да търси тази вещица.
Уонда кимна и излезе.
— Понякога се чудя какъв ли щеше да е животът ми, ако майстор Пайтър просто си беше свършил проклетата работа и беше проверил защитите — каза Роджър.
Сиквах, която се криеше сред гредите, не отговори. Рядко го правеше, освен ако не ѝ зададеше директен въпрос или трябваше да разговаря с Аманвах. Дори тогава тя се спускаше на пода и се приближаваше до него, като говореше шепнешком, за не я чуе някой друг.
Роджър нямаше нищо против. Достатъчно бе да знае, че е там и го слуша. Много по-ценно от чувството за безопасност в присъствието ѝ или топлата ѝ прегръдка през нощта беше усещането за дружеско общуване, което му позволяваше да изтърпи затвора, без да се пречупи.
Някой, който да го слуша. Някой, който се безпокоеше за него. Кой жонгльор би издържал дълго без тези неща? Роджър бе виждал велики някога изпълнители, които се превръщаха в сенки на самите себе си, когато публиката им започнеше да оредява.
— Щях да имам братя и сестри — продължи Роджър, представяйки си ги толкова ясно, че дори можеше да ги назове по имена. — Мама и татко бяха млади. Тогава ми се струваха стари като дърветата, но сега, като погледна назад, виждам, че е трябвало да бъда първият от много.
Той въздъхна с копнеж, мислейки си за детските игри и изгубения смях.
— Тогава в цял Речен мост нямаше нито един инструмент — каза той, — камо ли някой, който да може да свири на нещо. Сигурно щях да наследя хана, да се оженя за някое местно момиче и да имам свои деца. Нямаше да отида никъде или да направя нищо специално. Щях да бъда просто… нормален.
Резето изщрака. Вратата се отвори и на прага се появи…
— Аманвах!
Роджър скочи на крака и буквално прелетя през стаята.
— Говориш глупости, съпруже — каза тихо Аманвах, докато се прегръщаха. — Ти си докоснат от Еверам. Никога няма да бъдеш нормален. Ако майстор Арик не те беше научил да свириш на цигулка, друг щеше да го направи. Шарак Ка приближава и беше иневера, че върна Песента на Новолунието на Ала.
— Щеше да се справиш и без мен — каза Роджър.
Аманвах поклати глава.
— Може да си предал някои от дарбите си на твоите съпруги, но това си е твое.
Тя повдигна воала си и го целуна. Той се опита да я притисне по-силно към себе си, но тя протегна ръце и го отблъсна назад, а воалът ѝ падна отново пред устата ѝ като завеса след последното действие.
— Ще прекарвам всеки ден по един час с теб, съпруже — каза тя, — докато този проблем не бъде разрешен. Първо трябва да се погрижим за някои други неща.
Тя плесна силно с ръце, вратата се отвори и двама едри прислужници внесоха няколко тежки бурета с вода. Друг носеше малка дървена вана, достатъчно голяма, че в нея да се побере Роджър. Зад тях като сянка се спусна Сиквах и изчезна през отворената врата.
— Донесли сте всичко това чак дотук? — попита Роджър, поглеждайки към тежките бурета.
Мъжете го изгледаха кръвнишки, но не казаха нищо.
— Не приемай мълчанието им за грубост, съпруже — каза Аманвах. — Забранено им е да разговарят със затворниците. Нейна Светлост нареди да ти дават по-добра храна и три пъти седмично да ти осигуряват баня. Тези мъже с гордост изпълняват кралските ѝ заповеди.
На Роджър мъжете изобщо не му изглеждаха горди, когато го изгледаха за последен път и със сумтене напуснаха стаята.
— Сиквах… — каза тихо Роджър, когато вратата се затвори зад тях.
— Ще ни осигури уединение през следващия един час — рече Аманвах и пусна защитени сребърни камъни в буретата. Те изсъскаха и магията им затопли водата. — Моля, съпруже — каза тя, посочвайки ваната.
Роджър знаеше, че е най-добре да не спори, затова се съблече и влезе в нея. Лакираното дърво беше хладно и той настръхна и потрепери, докато Аманвах не започна да го полива с гореща вода.