Хората не бяха като ядритата. Те бяха меки. Ако не внимаваш, може да ги нараниш.
Той се върна в градината и се вмъкна през един от малко използваните входове към двореца. Навсякъде шареха стражи, слуги сновяха напред-назад, но никой от тях не усети нищо, освен лекия полъх на свинекорен във въздуха. В коридорите имаше безкрайно много места за криене, стига да си бърз.
Но Майката и Джансън се намираха зад затворените врати, а в Анжие Брайър познаваше само шепа хора. Никой от тях не можеше да бъде открит. Той се върна в градината, пропълзя в свинекореновата леха и затвори очи.
След известно време се чуха гласове. Брайър се напрегна, готов да побегне, но гласовете не бяха предназначени за него, затова той пропълзя по-близо, за да послуша. Още преди да ги достигне, знаеше, че това е Лийша Пейпър. Мирисът на престилката ѝ, пълна с десетки подправки, му напомняше за майка му. Брайър харесваше господарката, нищо че хората ѝ викаха вещица. Казваха същото и за Доун.
— Не отивам никъде, докато Роджър е затворен — извика Гаред, баронът на Хралупата на дърваря.
— Говори по-тихо — прошепна Лийша.
— Ти го видя — рече Гаред. — Много ли е пребит?
Лийша кимна.
— Но нямаше нищо, което да не успея да изцеля с магията на костите. Ще му трябват няколко нови зъба, но вече е добре.
Гаред стисна юмруци.
— Кълна се, че ако тая гад Джейсън не беше вече мъртъв…
— Недей да довършваш това изречение, Гар — каза Лийша. — Ето ти още една причина да заминеш.
— Каква?
— Няма с какво да помогнеш тук — каза Лийша. — И ако искаш Росал да тръгне с теб, най-добре я отведи още сега, преди някой от кралското семейство да реши да ти попречи.
Той не изглеждаше особено убеден, но тя положи ръка върху неговата.
— И докато си там, ще бъдеш ли така добър да подготвиш няколко хиляди дървари, които да се върнат тук и да ни придружат до къщи? Напоследък пътищата са пълни с бандити…
Гаред сбърчи объркано вежди, но внезапно лицето му грейна.
— А, да. Схванах. Искаш да…
— Искам да се подготвиш за безопасното завръщане на делегацията на Хралупата у дома — каза Лийша. — На всички нас. Каквото и да реши съдът.
— На херцога това няма да му хареса — каза Гаред.
— Едва ли — съгласи се Лийша. — Знам, че нямам право да искам…
— Как ли пък не — прекъсна я Гаред. — Хралупата дължи всичко на теб и Роджър и мястото ви е при нас, в безопасност. На херцога и неговите Дървени войници не им трябва да се хвърлят във… — Той се изплю. — Никой не сече дървото по-добре от дървар.
— Няма да се стигне чак дотам — каза Лийша. — Покажи им малко зъби, но недей да хапеш.
— Няма. Стига Роджър да продължава да диша. Ако се върна и открия, че не е…
Той остави изречението недовършено и се отдалечи с широка крачка.
Брайър погледна към поводите, които конярят му подаваше, и тръсна глава. Харесваше конете, но не им вярваше.
— Ще тичам.
— Няма да е достатъчно, Брайър — каза Тамос. — Смятам да пришпоря конете към Хралупата.
Брайър сви рамене.
— Искам да не изоставаш.
— Няма — кимна Брайър.
Графът изглеждаше раздразнен, но Брайър не разбираше защо.
— Няма да успееш да поддържаш темпото на кавалерията ми — каза Тамос.
Брайър вирна брадичка.
— Защо не?
Графът го изгледа продължително, след което сви рамене.
— Карай както си знаеш, момче. Но ако изостанеш, ще те привържа към седлото ми като елен.
Брайър се разсмя и се изненада, че останалите не се присъединиха. Шегата беше добра.
Тамос се качи на седлото и вдигна копието си, докато крилата на портата се разтваряха.
— Напред!
Ездачите смушкаха конете си и препуснаха напред, а Брайър се затича заедно с тях. Известно време поддържаха темпото му, но толкова близо до града по пътя имаше голямо движение и дори онези, които веднага правеха път, задръстваха улиците и забавяха хората на графа. Брайър можеше да прескача от улица към улица и да избягва тълпите и неизбежните погледи и въпроси.
Той бързо ги остави зад себе си. По пътя събираше храна където намереше, и си отбелязваше селата и пътеките. Майката каза, че може често да идва в Анжие, така че е най-добре да познава пътищата. Запомняше къде расте свинекорен, а където нямаше, пръскаше семена. Плевелът беше агресивен и растеше почти навсякъде.
Беше се откъснал доста напред, така че вечерта му се наложи да се върне на север по пътя, докато намери лагера на Тамос. Брайър наблюдаваше завистливо от храстите как войниците се нареждат търпеливо на опашка и получават купа с гъста супа и комат хляб.