Корените и ядките, които бе намерил, бяха заситили достатъчно стомаха му, но устата му се пълнеше със слюнка при миризмата на хляб и супа. Той знаеше, че щяха да му дадат. Трябваше само да се нареди на опашката.
Но всичките войници си приличаха с еднаквите си брони и наметала, с късите туники с герба на графа. Те бяха свои. Брайър не беше. Щяха да го зяпат. Да го наричат Смръдльо или Калчо, когато не ги чуваше. Щяха да се държат настрани или още по-лошо, щяха да го заговарят.
Той искаше хляб, но не чак толкова много.
Когато слънцето залезе, мъжете бързо се метнаха на конете и приготвиха оръжията си. Потеглиха отново, като по пътя си убиваха ядритата с отработена прецизност.
Демоните вече се бяха научили да отбягват пътя и следваха процесията, криейки се между дърветата. Дървесните демони проявяваха търпеливост, когато плячката можеше да ги надбяга или да се бие. Брайър видя как някъде напред един демон скочи на голямо дърво, разперило клони над пътя. Той се изкатери бързо нагоре и се спотаи да чака.
Ядрито изчака кавалерията да отмине, но графът и баронът яздеха най-отзад, изоставайки на известно разстояние. И двамата бяха потънали в мислите си. За демона на дървото те все едно имаха нарисувани мишени на гърба.
Брайър се затича към дървото. Втори демон изсъска и се опита да блокира пътя му, но момчето размаха пешовете на палтото си и миризмата на свинекорен накара ядрона да отскочи настрани и да се разкашля. Брайър захвърли копието и щита си и се изкатери по дървото почти толкова бързо, колкото и демона. Подбираше внимателно местата, за които да се захваща, като не издаде нито звук, докато не стъпи на клона, върху който се беше стаил ядронът.
Ядрито се извърна, когато Брайър изкрещя и се затича по клона, измъквайки защитения нож от колана си. Демонът се приготви да скочи върху него, но момчето беше нащрек и избегна острите нокти. То подскочи и сграбчи дървеняка с едната си ръка, докато с другата заби ножа в наподобяващата му дървесна кора броня. Магията потече по ръката му, захранвайки поредица от бесни удари.
При падането от дървото ядрито се озова под него, което смекчи сблъсъка, но въпреки това от удара на Брайър му секна дъхът. Може и да се беше наранил при падането, но магията, която препускаше през тялото му, бързо го възстанови. Брайър се претърколи настрани от демона и скочи на крака, стиснал здраво ножа в ръката си, но дървенякът не помръдна повече.
— Брайър, къде беше, ядрото да те вземе? — попита Тамос.
Момчето го погледна объркано.
— Наоколо.
— Искам редовно да се обаждаш — каза Тамос. — Един Създател знае как ще намеря съпротивата, ако те изгубя.
Това беше абсурдно изявление. Как може Брайър да изгуби толкова много мъже и коне? Но той кимна, преди да се върне сред дърветата.
— Малкият смръдльо уби дървеняка, който можеше да ни изядри — чу той гласа на Гаред. — Можеше да му благодариш, преди да тръгнеш да му се караш.
При следващата спирка за храна Брайър се появи, взе купата със супа и хляба и изчезна веднага, щом се убеди, че графът го е видял. Един вестоносец щеше да пътува цяла седмица до Хралупата, но Дървените войници на Тамос не спяха и нощем извличаха достатъчно магия, за да могат да се движат и през деня. Мъжете ставаха все по-раздразнителни, но така спестяваха дни пътуване и на третата вечер вече бяха стигнали съвсем близо до Хралупата.
— Брайър! — извика Тамос, когато момчето се появи в лагера, за да вземе храната си. — Ела при нас!
Той седеше заедно с барон Гаред и лорд Самент на един паднал пън недалеч от останалите мъже.
— Не ви ли смърдя много? — попита Брайър, когато се приближи до тях.
— Ей, извинявай за това — каза Гаред. — Трябваше да се сетя, че имаш слух като на прилеп. — Той разгърна жакета си и се подуши. — Пък и след четири дни езда и убиване на демони никой от нас не мирише на рози. — Едрият дървар погледна към единствената карета в процесията, в която се возеха госпожица Лакьор и майка ѝ, и леко се подсмихна. — Е, може би само един или двама.
— На сутринта ще стигнем в Хралупата — каза Тамос. — Един ден ще прекараме в подготовка и потегляме на следващата сутрин. Ще ти уредим стая…
Брайър поклати глава.
— Понякога съм водил хора до Хралупата. Знам къде расте свинекорен.
— Не можеш да прекараш остатъка от живота си, спейки в лехите свинекорен — каза Тамос.
Брайър леко наклони главата си настрани.
— Защо не?