— Господарят на док Исан — представи го Напътственик Алин, след което посочи другия мъж: — И брат му, капитан Марлан.
Тамос протегна ръцете си напред, какъвто бе обичаят на лактънските капитани, и двамата го хванаха малко под лактите.
— Моля, приемете личните ми съболезнования и тези на Бръшлянения трон за загубата на майка ви.
Марлан се изплю, пренебрегвайки раздразнения поглед, който му хвърли Алин.
— Тя не беше изгубена. Беше убита.
— Разбира се. — Тамос се обърна към Самент. — Мога ли да ви представя лорд Самент от Мливари, който доведе със себе си и петдесет Планински копия.
— Добре, че сте дошли и вие — каза Алин. — Случващото се касае всички Свободни градове.
— Не е нужно да ме убеждавате в това — отвърна Самент. — Но Юкор вече е друг въпрос.
— Онова, което иска той, е победа — разнесе се нов глас.
Брайър вдигна глава и се усмихна широко, когато в стаята влезе капитан Делия, следвана от друг богато облечен мъж.
— Капитан Делия от „Воплите на шарума“ — каза Хийт. — Тя е трън в задника на красиянците още когато се появиха в Пристан.
— Благодарение на Брайър — каза Делия и прокара пръсти през рошавата коса на момчето. — Той се промъкваше в града, шпионираше враговете ни и ни казваше къде да нанасяме удари.
Тя го прегърна и го притисна към себе си, без да обръща внимание на лепкавите петна от свинекоренов сок по дрехите му. Брайър не обичаше да го докосват, но за капитан Делия откри, че не му пречи толкова.
Напътственик Алин посочи с жест новодошлия.
— Егар…
— … трети син на херцог Едон от Райзън — довърши Тамос и двамата мъже се прегърнаха. — Страхувахме се, че си мъртъв, приятелю.
Егар поклати глава.
— След като красиянците нападнаха столицата, аз събрах колкото се може повече бойци и избягах в равнините. Нанасяхме удари където можехме и изчезвахме, преди пустинните плъхове да ни хванат.
— С колко хора разполагаш? — попита Тамос.
— Ако разполагам с време, мога да събера около пет хиляди копия — отвърна Егар.
Тамос присви очи.
— Защо си тук, а не в Райзън, с хората ти?
— Защото — намеси се Исан — вече е време да си върнем Пристан.
— Брайър го направи възможно — каза Напътственик Алин.
Те се спускаха по сякаш безкрайна спирала от стъпала, която продължаваше надолу, в естествените пещери под основите на манастира.
— Той откри вражеската група, която разузнаваше по бреговете на езерото — каза Исан, — и ни осигури време да им подготвим засада. В онзи ден заловихме или убихме повече от двеста души. Най-голямата ни победа досега.
Озоваха се в голяма пещера, студена и влажна, със застоял въздух. Брайър погледна ужасѐн към десетките красиянски воини, приковани към стените, с измършавели лица и тела.
— Създателю — каза Тамос. — Не ги ли храните?
Марлан се изплю.
— Когато ги храним, се опитват да избягат. А и защо да ядат, когато горе има толкова много гладни?
Брайър усети, че му прилошава. Тези мъже, които приличаха толкова много на баща му и братята му, лежаха безжизнени и окльощавели в собствената си мръсотия. Беше завел лактънците при тях със знанието, че много от нашествениците щяха да бъдат убити, но това…
— Храним онези, които се съгласиха да говорят — каза Алин. — Моите пастири и чеда говорят красиянски, но по-нисшите войници не могат да ни предоставят много полезна информация.
Той даде знак на пазачите в дъното на пещерата и те отключиха една тежка врата.
Вътре един красиянец беше завързан здраво за стол. Черният му тюрбан и белият воал липсваха, но въпреки това Брайър разпозна водача на красиянските разузнавачи. Пред него имаше тясна маса, ръцете му бяха изпънати напред и всеки един пръст беше прихванат в малко менгеме, завито към дървото. Той дишаше равномерно, но беше зачервен и окъпан в пот. Възрастен очилат мъж с дрехи на църковен прислужник правеше нещо по менгеметата.
— Това е принц Ича — каза Алин. — Твърди, че е третият син на самия демон на пустинята, красиянския херцог Ахман Джардир.
— И когато баща ми научи за това — изръмжа Ича на гърлен, но разбираем тесански, — той ще върне хилядократно тези мъчения върху всеки мъж, жена и дете от съпротивата.
Алин кимна и прислужникът започна да затяга менгеметата, докато Ича не зави от болка. Второ кимване и той започна да ги отпуска, докато Ича не се умълча, дишайки тежко.