В този момент се чу трясък и нещо се блъсна в големия прозорец. Защитеното стъкло, което Абан беше монтирал, издържа, но цялата сграда се разтресе от удара.
Погледът на Джаян се отмести от прозореца към Абан, който бе успял да се надигне на здравия си крак. После погледна отново към прозореца, по чиято повърхност се бяха набили парчета дърво, и отново се обърна към Абан.
— Защо?
Младият Шарум Ка не говореше твърде членоразделно, но Абан го разбра много добре. Защо един страхлив кхафит ще рискува собствения си живот заради някой, който години наред го бе тормозил и му се беше присмивал?
— Вие сте Шарум Ка — отвърна Абан. — Кръв от кръвта на Избавителя и надежда на народа ни, докато баща ви се бори с Ний. Животът ви струва много повече от моя.
Джаян кимна и на лицето му се настани рядко срещано замислено изражение.
Това бяха пълни глупости, разбира се. Абан с удоволствие би оставил момчето да поеме копие вместо него. Неведнъж беше обмислял дори сам да убие глупака. И щеше да го направи, ако не рискуваше да си навлече гнева на дамаджата.
Но ако Шарум Ка беше убит в негово присъствие и Абан оцелееше, Хасик щеше да го потърси. Може би Керан или Безухия щяха да го спрат, но Абан предпочиташе да не залага живота си на това. Хасик беше готов да умре, ако това означаваше да вземе Абан със себе си, а срещу такъв човек не бива да се рискува.
— Ти ме спаси, кхафите — каза Джаян. — Продължавай да ми служиш и аз няма да го забравя, когато заема трона на баща ми.
— Все още не съм спасил никого — каза Абан, докато гледаше към течността и отломките, които продължаваха да стърчат по защитеното стъкло. — Трябва да излезем навън.
— Ха! — рече Джаян. — Не ме излъга, когато каза, че защитеното ти стъкло ще издържи на всякакъв удар. От какво трябва да се боим?
Той се обърна точно когато един от скорпионите на десния борд на „Воплите на шарума“ изстреля втори, огнен снаряд.
— Трябва да излезем навън! — изкрещя Абан, докато огнената топка летеше към тях.
Той направи поредица от жестове към Безухия, който се приближи на бегом до кхафита и го вдигна на ръце.
Когато снарядът се сблъска с течния демоноогън, прилепнал към стъклото, се разнесе оглушителен взрив и избухна ярък пламък, който накара дори обитателите на пустинята да примижат. Въпреки това защитеното стъкло издържа, отразявайки силата и топлината на взрива.
Абан нарисува защита във въздуха.
— Слава на Еверам. — Здравомислещата половина от мозъка му знаеше, че стъклото се беше държало точно както бе очаквано, но за сърцето му на страхливец това си беше истинско чудо. — Тръгвай! — изкрещя той и махна с ръка към вратата.
Въпреки здравината на стъклото, сградата, на която бе монтирано то, беше просто дървена. Димът беше започнал да се просмуква през гредите.
Безухия наведе глава, засили се към вратата и я изкърти от пантите. Тя удари Хасик, който се беше затичал към стаята, но без да губи време, Абан даде знак на Безухия да продължи напред с пълна скорост. Глухият гигант, който носеше Абан като малко дете, препусна надолу по стълбите и се затича през голямата стая на долния етаж към задната врата.
— Пожар! — изпищя Абан, докато преминаваха през голямата стая. — Бягайте!
Едва когато се озоваха отвън, Абан осъзна, че Джаян ги е следвал по петите. Той бързо даде знак на Безухия да го пусне на земята, осъзнавайки, че може да е оставил впечатлението, че разчиства пътя за Шарум Ка.
Към тях се присъединиха и други, сред които Кхеват, Асави, телохранителят на Джаян и Керан.
— Накарал си Безухия да те изнесе? — попита отвратено строевият офицер, но говореше тихо, за да не го чуят останалите. — Нямаш ли срам?
Абан сви рамене.
— Когато става въпрос за живота ми, офицер, нямам.
— Ще забия копието си в сърцето на тая кучка и след това ще я изчукам в дупката! — изкрещя Джаян.
— Аз ще я държа, докато се качвате върху нея — съгласи се Хасик.
В косата му се виждаше кръв, но той изглеждаше готов за бой.
— Защо ще искам да я държиш, идиот такъв — сопна му се Джаян, — щом вече ще съм пробол сърцето ѝ?
— Аз… — започна Хасик.
— Шарум Ка не ти иска извиненията, Свирчо! — извика Абан, наслаждавайки се на момента. — Точно ти, а не двама кхафити, трябваше да разчистваш пътя пред него.
Хасик изглеждаше така, сякаш се молеше земята да го погълне, а на Абан му се искаше моментът да продължи вечно. Но скоро всичко премина и Хасик оголи зъби.