Воинът стреля и стрелата прелетя доста встрани от пар’чина.
— А стоя неподвижно, боецо — извика пар’чинът. — Алагаите няма да се държат толкова учтиво.
Шанджат протегна ръка и дъщеря му сложи в нея друга стрела.
— Стига се мота и стреляй!
Пар’чинът удари с длан по голямата защита, изрисувана в средата на гърдите му. Шанджат пусна стрелата и този път пропусна само на сантиметри.
— Хайде пак! — извика пар’чинът. — Свинеядецът кхафит може да стреля по-добре!
Шанджат изръмжа и опъна нова стрела до бузата си. Този път вече се бе прицелил добре и стрелата му щеше да улучи пар’чина в рамото, ако той не беше уловил стрелата във въздуха така, както някой чевръст мъж улавя конските мухи.
— Жалка работа — изръмжа пар’чинът, без да пуска стрелата. После погледна към Шанвах. — Ти си на ред.
Още щом го каза, Шанвах вдигна лъка си и стреля. Джардир дори не беше видял, че го държи в ръцете си.
Изстрелът беше точен и пар’чинът ахна, разтваряйки се във въздуха миг преди стрелата да го прободе. Тя се заби в стената зад гърба му.
Джардир беше впечатлен. Самият той нямаше особени умения в стрелбата с лък, но Шанвах и сестрите ѝ по копие бяха обучавани от Енкидо, чието име беше легенда в Лабиринта още преди Джардир да се роди.
— Така е по-добре — призна пар’чинът, след като се материализира. — Но ти стреляш право напред, както с късия лък. Което е добре при близък бой, но изстрелът ще има повече мощ и обхват, ако пуснеш стрелата по дъга.
— Аз ще я науча — каза пар’чиновата дживах.
Джардир очакваше Шанвах да възрази, но тя само кимна.
— Колкото до теб… — каза пар’чинът, обръщайки се към Шанджат.
Мъжът хвърли лъка на земята.
— Не ми трябва това оръжие за страхливци. Копието ми е достатъчно.
— Предполагам, че накрая ще се стигне само до копия и юмруци — съгласи се пар’чинът, — но тук е заложено много повече от личната ти слава, Шанджат. Ако ще защитаваш господаря си, трябва да можеш да стреляш.
— За един ден ли трябва да се науча? — попита Шанджат. — Гордея се, че съм добър воин, пар’чине, но не чак толкова.
— Не е необходимо.
Пар’чинът вдигна един от кръстатите механични лъкове, които предпочитаха северняшките жени. Той имаше дървен приклад, обкован със стомана, като големите лъкове, и навиващ механизъм. „Тетивата“ представляваше усукана тънка жица.
Шанджат също разпозна устройството.
— Женско оръжие? После ще поискаш да танцувам с воали пред алагаите!
Пар’чинът не му обърна внимание; вдигна един тежък щит със закована върху дървото защитена стомана и го облегна на стената. После прекоси стаята и застана до Шанджат. С два пръста опъна дебелата тетива назад, докато тя не щракна, и зареди една стрела.
— Ето така — рече той; облегна дългото рамо на оръжието върху рамото си, изравни го със земята и се прицели. После подаде лъка на Шанджат, който го нагласи така, както му бе показано.
— Дръж пръста си на спусъка, докато не си готов да стреляш — каза пар’чинът. — Прицели се в линиите по ръба, застани устойчиво и натисни.
ДРЪН! Лъкът отскочи ѝ така изненада Шанджат, че той отстъпи назад.
— Пропуснах — рече той.
Срамът обагри аурата му, но бе все така непоколебим, когато върна оръжието на Арлен.
— Така ли? — попита пар’чинът.
Шанвах за миг се озова в другия край на стаята и вдигна щита, за да го огледа. Всички видяха пръста ѝ, който промуши през дупката.
— Пробит е изцяло.
Тя се обърна да огледа стената, след което отстъпи встрани, за да могат всички да видят забитата в каменната стена стрела.
— Кълна се в брадата на Еверам! — каза Шанджат и погледна с уважение оръжието.
Опита се да издърпа тетивата назад, както бе направил пар’чинът, но колкото и да беше силен, не успя.
— Навий го.
Пар’чинът посочи механизма.
Шанджат го завъртя с нарастващо раздразнение. Накрая оръжието изщрака и той се обърна към пар’чина.
— През това време вече щях да съм хвърлил три копия.
Пар’чинът кимна.
— И щеше да останеш без копия. Не се притеснявай за издърпването. При нощната ти сила няма да имаш нужда от механизма.