Шанджат кимна, но прибави още три леки метателни копия към лъка и стрелите му.
— Спете, докато можете — нареди Джардир. — Ще пристигнем в Анокх Слънце преди зазоряване и ще разполагаме само с два дни за подготовка.
Шанджат и Шанвах веднага си намериха място край стената, където да се сгушат. Джардир затвори очи.
Глава 9
Анокх Слънце
333 г. СЗ, Есен
Арлен гледаше към Изгубения град Анокх Слънце със свито сърце под изгряващото слънце. Красиянците бяха проявили безразсъдство при разграбването му. Когато бе живял тук, търсейки тайните за борбата срещу демоните, той се беше постарал да запази мястото непокътнато и беше разкопавал всичко изключително внимателно. Единствените реликви, които бе преместил от местата им, бяха оръжия и брони, за да може да проучи защитите им. След като научи тайните им, върна повечето от тях по местата им.
Красиянците не си бяха направили труда да запазят своите древни предмети. Сега градът изглеждаше като нива, нападната от рояк скакалци и армия полевки. Навсякъде се виждаха големи купчини пръст, пясък и натрошени камъни, които бяха издържали в продължение на хиляди години. Земята бе осеяна с дупки на местата, където покривите на подземните камери бяха пробити за по-лесен достъп, изложени за пръв път от хилядолетия на природните стихии.
Само големите погребални камери бяха оставени непокътнати. Красиянците бяха отнесли всичко ценно, но дори те не се бяха решили да преместят саркофазите и да смутят покоя на свещените си предци.
— А ти беше готов да ме убиеш за това, че съм взел едно копие — промърмори Арлен.
— Не е твое, че да го вземаш, пар’чине — отвърна Джардир. — Това място принадлежи на моя народ. Красиянци, а не зеленоземци.
Арлен се изплю на земята.
— Като разграбвахте форт Райзън, изобщо не се замислихте за културната принадлежност.
— Това беше завладяване на територия, а не плячкосване — отвърна Джардир.
— И въпреки това сте унищожили вечното жилище на своите предци — рече Арлен. — Нощта да ми е на помощ, логиката ви танцува наоколо като пясъчна вихрушка, не мислиш ли?
— Трябваше да издържам сто хиляди души, а тук нямаше нищо, с което да ги нахраня — каза Джардир. Изглеждаше спокоен, но гласът му издаваше напрежението му. — Трябваше да работим бързо. Не разполагахме с достатъчно време, за да сваляме пластовете от гърба на града с четчици и ръчни инструменти. — Той изгледа с любопитство Арлен. — А ти как успя да го направиш, пар’чине? Тук няма нищо за ядене, а ти едва ли си носил много храна от Оазиса на зората.
Арлен се радваше, че изгряващото утринно слънце скрива аурата му. Въпросът засягаше една от тайните, които все още не желаеше да споделя с Джардир. И вероятно никога нямаше да го направи. През седмиците, прекарани в Анокх Слънце, той се беше хранил с демонско месо — нещо, което красиянците никога нямаше да разберат, въпреки силата, която щеше да им донесе.
— Излизах навън и си трупах запаси — отвърна Арлен.
Което не беше точно лъжа.
Той тръсна глава, за да проясни мислите си. Ако продължаваха да се дърлят, нямаше да спечелят нищо. Сега повече от всякога трябваше да работят заедно. Той погледна към Шанджат и Шанвах и улови хищническите им погледи, вперени в него и Рена, сякаш само чакаха заповедта на Джардир да ги убият, докато слънцето сдържаше силите им.
Но Джардир не даде такава заповед. За добро или за лошо, те бяха съюзници.
— И все пак добре, че сте взели всичко ценно, особено сега, след като демоните разбраха за това място. Признавам, че вината за това е моя. Пуснах ги в главата ми.
— Иневера — рече Джардир. — Може би точно твоята слабост ще ни спаси. За пръв път знаем къде точно ще нанесе своя удар врагът ни. За пръв път имаме някакво предимство. Трябва да се възползваме от него.
— Първото, което трябва да направим, е да намерим място край гробницата, където да завържем конете — каза Арлен. — Ще нарисуваме навсякъде около двореца защити за невидимост. Може да се наложи бързо да се изнесем от тук.
— И после какво? — попита Джардир.
— Ще отидем в гробницата на Каджи и ще си издълбаем таен изход — отвърна пар’чинът. — После ще си намерим място, където да се скрием, и ще чакаме.
— А после? — попита Джардир.
Арлен въздъхна дълбоко.
Ядрото да ме вземе, ако знам.
— Малко по-наляво — каза Рена, поглеждайки по продължение на стрелата, която Шанвах бе насочила към небето. — На такава височина вятърът е силен. Трябва да се съобразяваш с него.