Нощта настъпи, но демоните не нападнаха веднага. Арлен знаеше, че поема риск, но след като мина цял час, той повече не можеше да търпи и се откри за магията на Анокх Слънце, като протегна сетивата си във всички посоки в търсене на някакви признаци за близостта на врага.
Те бяха отвън. О, нощ, и бяха хиляди.
Мисловните демони бяха проникнали в съзнанието му. Познаваха разположението на града и знаеха точно къде се намира гробницата на Каджи.
Но не бързаха да нападнат. Разполагаха с три дни да осквернят и унищожат града и очевидно искаха да се насладят на задачата си. Земята се разтресе, когато демоните започнаха да го разрушават.
Арлен и останалите чакаха цяла нощ, смълчани и неподвижни, като единствена компания им правеха дълбоките, отекващи вибрации от ядронското нападение. Но нито един от демоните не се доближи до тях.
Бяха решили да оставят Каджи за най-накрая.
Изгряващата зора завари всички изтощени и напрегнати; те погледнаха въпросително към Арлен, докато масажираха пулсиращите си мускули.
— Обеща ни, че ще дойдат, пар’чине — изръмжа Джардир. — Тук! На това място! Закле се в честта си. Вместо това аз обиждам Каджи, като се крия…
— Ще дойдат! — настоя Арлен. — Не го ли усещаш? Началото е довечера.
— Откъде си толкова сигурен? — изръмжа Джардир.
— Градът ми каза — отвърна Арлен.
Гневният поглед на Джардир се разколеба.
— Градът? Полудя ли, пар’чине?
Арлен сви рамене.
— Може и да не съм съвсем в ред, но в това съм сигурен. Тук има древна магия, Ахман. Магия, която се крие в сърцето на града още от времето, когато предците ти са живели тук. Разкрий се за нея и тя ще ти заговори.
Джардир изпъна краката си и затвори очи. Арлен видя как магията потече към него, но няколко секунди по-късно красиянецът поклати глава и погледна към него.
— Наистина има сила, както казваш, пар’чине, но Анокх Слънце не ми говори.
Арлен погледна към Рена, която вече бе затворила очи и извличаше магията също като Джардир. Малко по-късно тя отвори очи и сви рамене.
— Там е — настоя той, отхвърляйки яростно напълно реалната възможност наистина да е луд. — Просто трябва да усъвършенствате чуването.
— Какво се случи навън? — попита Рена.
— Направили са кръг около града — отвърна Арлен, — оставяйки гробницата в центъра. Прогарят си път навътре. Скоро ще стигнат до нас. До края на Новолунието тук няма да остане и един камък непокътнат.
— Мисля, че ако прекарам още една подобна нощ, ще си изгубя ума, за две изобщо не може да става и дума — каза Рена, докато се отдалечаваше от вратата. — Излизам да подишам малко чист въздух.
Арлен ѝ препречи пътя.
— Не мисля, че това е добра идея. Демоните не трябва да усещат миризмата ни.
— Значи, какво, трябва да прекараме трите дни, заровени в гробницата? — тросна му се Рена.
— Щом е необходимо — каза Джардир. — Ако трябва, дори ще умрем тук.
Арлен се накани да кимне, но красиянецът продължи:
— Но не съм убеден, че е необходимо. Искам да видя опустошението със собствените си очи, за да съм сигурен, че гласът, който ти говори, не е продукт на лудостта ти. Ако алагаите са решили да изравнят града със земята за едно Новолуние, те няма да душат за миризми.
Той закрачи към изхода достатъчно бавно, за да даде на Арлен възможност да се опита да го спре, но аурата му ясно показваше, че това ще е една много глупава постъпка. Арлен кимна.
Предпазливо отместиха големия защитен камък, който запушваше входа, и се изкачиха на повърхността, където ги очакваше грозна гледка.
Джардир огледа с натежало сърце опустошения Анокх Слънце. Пар’чинът бе обвинил хората му, че са унищожили мястото — и то с право — но това, което бяха направили красиянците, не можеше да се сравни с гнева на ядронските князе.
Мозъците бяха накарали търтеите си да изкопаят заровените камъни и да ги стрият на пясък и стъкло. Както беше казал пар’чинът, районът бе ограден от кръг на разрушение, широк няколко мили. Един дълбок кратер бе запълнен с превърнатите на прах останки от някога процъфтяващия град. Нямаше нито едно парче, което да е по-голямо от малкия юмрук на Шанвах.
С изключение на телата.
По края на кръга демоните бяха подредили саркофазите на най-великите водачи на Анокх Слънце. Джардир повдигна капака на най-близкия и ужасено се извърна настрани, за да повърне.
Саркофагът беше запълнен до ръба с мазна черна мръсотия, която вонеше ужасно. Джардир се насили да преглътне остатъците от последната си храна и притисна нощния си копринен воал към носа и устата си.