ДРЪН!
Стрела от арбалет се заби в гърлото на демона и излетя от другата му страна сред фонтан от сукървица. Демонът се обърна към Шанджат още преди ужасната му рана да се изцели, а воинът пусна арбалета и сграбчи копието си.
— По-скоро Ний ще ме вземе, демоне, отколкото да ти позволя да докоснеш дъщеря ми!
Атаката на Шанджат беше колеблива, ударът в главата и загубата на кръв бяха отнели от силата и баланса му, но прицелът му не беше пострадал. Копието потъна дълбоко в демона и той нададе вой, докато магията му изтичаше и се обръщаше срещу него във вълни от убийствена енергия. Само частичка от тази енергия премина през дръжката на копието в Шанджат, но Рена видя, че тя бе достатъчна, за да възстанови баланса в аурата на Шанджат и да го върне отново в битката.
— Пази вратата! — извика тя, прекоси за миг стаята и се хвърли върху демона.
Той се разтвори във въздуха, но този път Рена го последва, припомняйки си описанието на Арлен за битката му с мозъка по пътя към Ядрото. Тя се сля със същността му и докосна волята му.
Демонът не беше твърде умен по човешките стандарти. Може би притежаваше интелигентността на дете, макар че това бе много повече от безмозъчните търтеи, които доминираха в демонския род.
Не беше особено умен, но пък беше силен. Искаше единствено да защити своя мозък, готов бе на всичко за това. Рена стоеше на пътя му и той отчаяно се бореше с нея.
Но докато волята на демона бе съсредоточена върху защитата на мозъка му, Рена мислеше за бъдещето на цялото човечество. Цялото човечество и най-вече Арлен. Ако не успееше да спре демона, всичко щеше да бъде изгубено и тогава по-добре да се беше оставила Ядрото да я привлече. Или да беше оставила баща си да прави каквото си иска с нея, също както бе постъпила Лейни. Каква полза щеше да има от презрения ѝ живот, щом не можеше да се справи с това?
Рена стисна волята на мимика като в менгеме със своята и я смачка, като разпръсна същността ѝ. Тя изригна във фонтан от магия и изчезна.
Джардир заби за последен път тъпия край на Копието в замръзналия камък и счупи последното парче, което го задържаше. Пар’чинът виеше в агония, докато се бореше с алагайския княз, но неговият шарумски дух не се беше изпарил. Той издържа.
С едно хвърляне на Копието щеше да убие и двамата. Най-големия си съперник и най-могъщия алагай, с когото се беше сблъсквал някога. Можеше да убие и двамата и да се завърне триумфално в Дара на Еверам, за да оправи хаоса, който се бе създал в неговото отсъствие. Без пар’чина, който да ги събира около себе си, съпротивата на зеленоземците щеше да рухне, а в бездната на Ний нейните слуги щяха да треперят от ужас през могъществото на воините на Еверам.
Трябваше само да метне Копието и до края на живота си да живее с мисълта, че за втори път е предал приятел. Тежка цена може би, но какво значение щеше да има, ако това означаваше победа в Шарак Ка?
Не бива самите ние да се превръщаме в демони, за да се бием с тях, отекнаха в съзнанието му думите на пар’чина.
„Да ме вземе Ний — помисли си той, — ако отново предам единствения си истински приятел.“
Той пъхна Копието в колчана на гърба си, придърпа качулката на невидимото наметало върху главата си и бръкна в кесийката на кръста си.
Демонът отслабваше. Арлен го чувстваше. Докато той можеше да тегли от силата на Анокх Слънце, мозъкът бе отрязан от бариерата на капана и запасите му бързо се изчерпваха. И въпреки това се бе оказал достоен противник. За да продължи да души ядрона, Арлен беше принуден да прекъсне достъпа на енергия до защитите, които пречеха на демона да докосва кожата му, а костите и кожата на кльощавия му врат се бяха втвърдили като диаманти и сега ръцете му страдаха толкова, колкото и мозъкът.
„Но аз мога да дишам — помисли си Арлен. — А той не може.“
Демонът отвори уста в безмълвен писък, като оголи черните си венци и дузина остри като игли зъби. Челюстта му се издължи напред, приближавайки зъбите все повече и повече до лицето му. Арлен можеше да усети противната воня на гнило в дъха му. Слюнка опари лицето му и му се догади.
В този миг един юмрук се заби в челюстта на демона и изби зъбите му, като го принуди да се отметне назад. Арлен изви глава, очаквайки да види Джардир, но до него стоеше Рена и сияеше по-силно от всякога. На лицето ѝ бе изписана сурова решителност, а аурата ѝ преливаше от сила.