— Още не е съмнало, кхафите — рече тихо тя. — Дано да е нещо важно, иначе ще ти…
— Макар да обожавам артистичността на заплахите ви, дамаджа, боя се, че сега нямаме време за тях, ако искате да чуете новините ми, преди да са достигнали ушите на дамаджите.
Думите му прозвучаха нахално, както винаги, но тонът му не оставяше съмнение, че новините ще поставят на изпитание крехкото ѝ управление във време, когато Красия не можеше да си позволи нестабилност.
— Какво има? — попита тя.
— Тук отвън съм обграден от прекрасните ви телохранители и не мога да говоря свободно — отвърна кхафитът, — а подобни новини най-добре се обсъждат насаме. Моля ви, поканете ме вътре.
Да го покани вътре. В частните ѝ покои. Които споделяше със самия Избавител. Кхафитът направо си просеше смъртта. Достатъчно бе да го видят, че влиза в това крило на двореца, и щеше да отнесе стотици далеч по-ужасни присъди. Нима беше полудял?
Не. Абан може и да беше много неща, но луд не бе едно от тях. Щом беше дошъл дотук, значи, беше сигурен, че новините не могат да чакат и че бяха далеч по-ценни от живота му. Пръстите ѝ затанцуваха и една сянка напусна стаята. Миг по-късно Ашия въведе кхафита.
— Говори — каза Иневера.
Абан погледна към Ашия, която стоеше до него с неодобрително изражение на лицето. После отново се обърна към Иневера и леко наклони глава към вратата.
— В момента, в който мина през тази врата, ти се отказа от живота си, кхафите — рече Иневера. — Ако в следващите няколко секунди не го откупиш, Ашия ще ти го отнеме.
Абан пребледня и обичайното самодоволно изражение се стопи от лицето му. Иневера съзря вълна от страх да преминава през аурата му. Това не беше маска.
— Говори — повтори тя. — Ашия пази съня ми. Няма нищо, което да не мога да ѝ доверя.
— Чините са се разбунтували — каза Абан.
Иневера не осъзна веднага думите му. Бунт? От зеленоземците?
— Невъзможно — рече тя. — Немислимо. Чините от форт Райзън се пръснаха като ударена с чук чиния пред армиите ни, а селяните се предадоха без борба. Не биха се осмелили да ни се противопоставят.
— Чиниите се чупят лесно — каза Абан, — но оставят след себе си хиляди парченца, която могат да ни порежат, ако не внимаваме.
Стомахът ѝ се сви. Тя си пое дълбоко дъх и намери центъра си.
— Какво се случи?
— Шараджите в седем чински села са подпалени — рече Абан. — Едновременно, при звука на роговете, обявяващи края на Алагай’шарак, докато всички воини и най-големите ний’шаруми са навън.
— Децата? — попита Иневера.
Най-големите ний’шаруми, момчета на дванайсет или повече години, се използваха като наблюдатели или куриери между Пазачите в Алагай’шарак, но най-младите момчета, между седем и единайсет години, би трябвало да спят в казармите.
— Изведени са преди пожарите — отвърна Абан. — Както красиянските деца, така и чинските. Даматите, които са ги наглеждали, са били брутално избити.
Иневера стисна зъби. Всичко беше заради децата. Събирането им за Хану Паш беше най-трудното изискване, което красиянците бяха поставили пред чините, след като те се бяха подчинили и бяха опрели чела в земята пред даматите.
Чините бяха готови да се бият заради децата си. Тя се зачуди колко ли време се бяха срещали тайно, за да планират това. А още по-коварно бе отнемането на красиянските деца, които бяха достатъчно малки, за да им пречупят волята. Отгледани като чини, те щяха да се превърнат в ценни шпиони за зеленоземците.
Седем пожара. Седем села. Нищожна частица от стотиците села из Дара на Еверам, но въпреки това значителен брой. Свещено число. Едва ли беше съвпадение.
— Кои племена са ударени? — попита тя, макар да се досещаше за отговора.
— Шунджин, халвас, канджин, джама, анджха, баджин и шарач — отвърна Абан. — Седемте най-малки. Онези, които ще пострадат най-силно от загубата на шараджа и ний’шарумите.
Иневера не се изненада. Враговете им ги бяха проучили добре.
— Заловихте ли виновните? — попита тя.
Абан поклати глава.
— Не са мои, че да ги залавям, дамаджа. А шарумите все още се опитват да попречат на разпространяването на пожарите. Виновниците са изчезнали в нощта.
„Нощта, от която се страхуваха, преди да се появи армията ни — помисли си Иневера. — Ние ги научихме да се изправят срещу нощта, а сега те се обърнаха против нас.“