Минаха три дни без никакви новини за бунтовниците или отвлечените ний’шаруми и Абан усещаше мрачното настроение по улиците. На пазара беше още по-зле.
Дал’тинги, кхафити и чини бяха започнали да съжителстват спокойно на пазарището, но всичко това се промени след нападението над шараджите и отвличанията. Сега красиянците заобикаляха отдалеч зеленоземците и ги гледаха с недоверие. Избягваха да развързват и кесиите си, така че търговията на чините замря.
Дама патрулите на пазара се бяха увеличили значително, като даматите дори не си правеха труда да окачат алагайските опашки на коланите си. Оръжията винаги бяха в действие дори само за да разчистят пътя около тях от чини или да привлекат вниманието на онези, които търсеха за разпит.
А тези разпити, от които се страхуваха всички на пазара — от най-нисшия чин до самия Абан — се провеждаха все по-често. На шарумите им беше забранено да разбиват врати и да претърсват навсякъде, но даматите си търсеха и най-малкия повод да ровят навсякъде, а те имаха широки пълномощия.
Абан наблюдаваше през капаците на шатрата си как двама дамати от племето каджи разпориха роклята на една чинска жена на гърба посред улицата и ѝ нашариха гърба с бичовете си, защото не бе забулена както трябва.
Улисана в работата си, тя просто беше наметнала воала на главата си.
Абан спусна капаците, за да не чува писъците ѝ.
— Моля се на Еверам скоро да намерят бунтовниците — каза той. — Това се отразява зле на бизнеса.
— Ако може да бъде направено, то кревакхите ще го направят — каза Керан. — За мен беше чест да служа с някои от тях в Алагай’шарак. На Ала не съществуват по-добри следотърсачи.
Строевият офицер все още се чувстваше неудобно на пазара, но Абан не можеше да си позволи лукса да го остави в имението си да обучава новаците. Животът му зависеше от положението и опита на Керан.
Двамата се оттеглиха в личната стая на Абан. Кхафитът отвори едно скрито отделение в писалището си, извади снопче пергаментови листове и го подаде на Керан.
— Имам някои планове, които бих искал да прегледаш, преди да ги представя пред трона.
Керан повдигна вежди. За разлика от повечето шаруми, строевите офицери бяха грамотни, защото трябваше да попълват списъци на групите в шараджа и да могат да изчисляват издръжливостта на натиск и товар на укрепленията. Но в сравнение дори с най-последните от съпругите на Абан и дъщерите му, това го поставяше малко над едно обучено куче. Абан не би му доверил дори най-елементарната чиновническа работа и двамата го знаеха много добре.
Неочакваната молба засили любопитството на Керан; мъжът разгъна листовете върху писалището и започна да ги разглежда. Когато стигна до една карта и прочете надписа ѝ, очите му се разшириха.
— Това каквото си мисля ли е? — попита той.
— Да, и няма да говориш с никого за нея — каза Абан.
— Защо е у теб, а не у Шарум Ка? — попита Керан.
— Защото допреди две седмици Шарум Ка беше просто един фигурант — отвърна Абан. — Но ти не се притеснявай. Скоро вече ще си мисли, че всичко това е било негова идея.
На следващата сутрин Абан потегли с паланкина си към двореца. Най-добрите му кха’шаруми обграждаха мускулестите роби чини, които го носеха, пазейки го от всички страни. Завесите от тежък плат, подшити с метална мрежа, която можеше да спре копие, бяха спуснати, оставяйки го насаме с мислите му.
Дамаджата винаги го караше да се чувства изнервен, макар да проявяваше достатъчно мъдрост да не го показва. Тя винаги успяваше да го изненада, той имаше усещането, че погледът ѝ прониква в него и вижда лицемерието му с лекотата, с която вижда мократа бразда от пот на мръсното му лице.
Как ли щеше да приеме плана му, без да го има Ахман, който да го благослови и осъществи?
БУМ!
Въпреки дебелите завеси звукът беше ужасяващ. Паланкинът подскочи и Абан беше захвърлен към лакирания му таван. Чуваше виковете на хората си и когато паланкинът се претърколи на една страна, той се озова лице в лице с един от носачите си, върху когото беше паднала носилката. Мъжът изстена с изцъклени очи.
Без да му обръща внимание, Абан посегна към бастуна си, опитвайки се да подвие крака под себе си.