Майкъл Нютън
Черна дантела
Едно тяло, което е сериозно излязло от равновесие по отношение на себе си или на обкръжаващата го среда, загива незабавно. Не е така с духа. Лудостта и страданието нямат граници.
Пролог
В бара е тъмно и претъпкано, силно задимено и шумно. Блъскащите се едно в друго тела миришат на мускус и пот под евтини парфюми и афтършейв. Наоколо е мръсно, независимо от плюшения декор и от музиката, която пулсира от наредените в кръг високоговорители, монтирани на стените. Бони Тайлър героично държи първенството до края на вечерта.
От мястото, където е застанала Стръвницата, не се виждат никакви герои.
Тя разполага с доста богат избор пред себе си и добре познава различните типове по външността им. Търговците, с техните дежурни усмивки, сака от полиестер и обувки, които сякаш никога не са съвсем в тон с облеклото им. Нерешителната елегантност на гастролиращи лекари и адвокати — мъже, които знаят, че човек не може да мине без тях и всеки момент са готови да ти подпъхнат фиша със сметката, както си му е редът. Скучните счетоводители, вторачени в питието си, сякаш там, сред стапящите се ледени кубчета е скрит липсващият ключ за някакви неизлизащи счетоводни сметки.
Мъже.
Тя познава миризмата им, колективно, така както затворническо стражево куче се научава да разпознава миризмата на затворниците. Миризма, която се състои от равни части арогантност и жестокост. Понякога тя си мисли, че би могла да проследи някой мъж, дори да е сляпа и глуха и да няма нищо, което да я насочва, освен обонянието си.
Под преобладаващата мъжка миризма всеки потенциален дивеч има свой собствен, индивидуален мирис, по-изтънчен, който представлява предизвикателство за нейните анализаторски способности. Някои вонят на страх, други на алчност и яд, на завист към себеподобните в бясното житейско надпрепускване, на обикновен глад за парче плът. Тя инстинктивно отбягва хомосексуалистите — при тях липсва състезателният момент — и изгаряна от прикрита дълбоко в себе си ярост се съсредоточава върху обекти, които излъчват наперена самоувереност с маниерите си.
Толкова много мъже, толкова малко време.
Една пълна обиколка на помещението и завръщане отново в изходната позиция, преди да набележи поредната си плячка. От пръв поглед преценява, че е над четиридесетте — гръцка прическа над слепоочията, за да прикрие следите на времето. С отпуснат дотолкова корем, че е принуден да го гълта, когато се сети — обикновено поводът за това е приближаването на нещо младо и крехко с впита и къса рокля.
Съвършеното жертвено прасе.
Тази вечер Стръвницата е с руса коса, гримът й е съвършен, модна коприна гали извивките й, които тя поддържа с безмилостни упражнения и спартанска диета. Добрият ловец знае цената на харесваната примамка.
Тя определя шопара като „бизнесмен“, онова всеобхватно понятие, което включва всичко — от управител на верига от магазини до петролен магнат. Костюмът му е на човек от едрата буржоазия, коланът и обувките му са в тон. Седнал е пред бара и пие уиски, оглеждайки тълпата за нещо подходящо, което да му помогне да си прекара времето.
Вероятно е някой отегчен пришълец. Лицето му е розово, без загар, сякаш калифорнийското слънце го е изненадало. Със сигурност не е тукашен, някакъв чужденец, копнеещ за съчувствена усмивка и всичко останало, което следва…
Два стола по-нататък има свободно място на бара. Тя минава достатъчно близко край него, за да долови уханието й, но без да го докосва, както би направила някоя аматьорка, за да привлече внимание. Тя знае точно как да се оправя с шопарите, как да забие куката си и да ги тръшне, преди да се усетят, че са загубили контрол.
Това е игра, на която тя се наслаждава, ход след ход. Стръвницата чувства, че той я наблюдава, докато тя се настанява на високия стол, при което за кратко се мярка бронзовото й бедро, преди да си поръча ром и кола, заплащайки с петдоларова банкнота, като отказва рестото с нехаен жест. Шопарът оттатък бара е трийсетина годишен, италианец, който се държи така, сякаш иска да й каже, че би трябвало да го желае. Стратегията й налага да отвърне на усмивката му и да загуби малко време, пробутвайки изтъркани клишета.
— Нова си. Не бих забравил лице като твоето.
— За пръв път идвам. Обичам да опитвам нови неща.
— Наистина ли? Тръгвам си в един, не би ли искала да ме изчакаш? И аз си падам по новите неща.
— Бих искала да мога — самата искреност. — Работата е там, че имам среща.
Разочарование в очите на шопара.
— Завиждам на щастливеца.
— Ще видим. Първа среща е.