— Не съм казвал, че трябва да отхвърлим медицинските сестри, Джо. Но просто в момента нямаме достатъчно доказателства, за да ги свържем със случая. А междувременно…
— Какво?
— Мисля, че трябва още веднъж да поогледаме проститутките.
— Но нали няма нищо откраднато — каза Флин, като забрави, че яде и ръката му с хамбургера увисна във въздуха. — Една проститутка не би оставила толкова пари и скъпи вещи на местопрестъплението.
— Казвал ли съм, че търсим нормална проститутка? Не си спомням да съм казвал такова нещо.
— Добре.
— Тук става дума за душевно разстройство. Като се имат предвид наркотиците, мръсния занаят и болестите, на които са изложени, цяло чудо е, че половината от проститутките в Лос Анджелис не са опасни психопатки.
— Може би все пак е отмъщение? Той вдигна рамене.
— Може и да не е толкова просто. Вземи например някой, който е достатъчно очукан от живота, някой, който смърка кокаин или нещо друго. Такива хора не знаеш какво може да ги вбеси. Сигурно и те самите няма да могат да ти кажат. Просто виждат определено лице, някой прави язвителна забележка и готово, това е нещо обикновено.
— Няма следи от наркотици на местопрестъпленията — напомни му Флин.
— Какво от това? Знаем, че след престъплението тя почиства всичко така, че да заличи и отпечатъците от пръсти, а следите от наркотици във всеки случай няма да намерим във вагиналната секреция.
Вещицата със синята коса от отсрещното сепаре цъкаше с език и мърмореше нещо под носа си. Мършавият й съпруг направи знак да му донесат сметката.
— Тези са от твоите почитатели, нали?
— Нищо не мога да направя, Джо. Просто имам чар.
— Забелязах го.
Флин се зае с пържените си картофи, като ги преглъщаше заедно с кафето.
— Искаш ли да се заемеш с това или какво?
— Мислех да говоря с Ърни Григс от отдела за борба с проституцията.
— Струва си да се опита — каза Флин. — А докато ти се занимаваш с това, аз искам да поговоря с доктор Слейт.
— Да не би да си променил отношението си към тези неща?
— Готов съм да направя всичко, за което се сетя, стига да е от полза — отвърна Флин. — В момента описанието й е толкова неясно, че доколкото знам отговаря на външността на около половината жени в Лос Анджелис.
Когато си помисли за доктор Слейт, в съзнанието на Танър изникнаха случаите на Чарли Секача и Върнън Прат. Лоши спомени, които от време на време изплуваха в кошмарите му. За всеки случай той си отбеляза наум, че трябва да пийне на вечеря една-две чаши вино, за да си оправи настроението. Домашна упойка за съзнанието.
Последното нещо, от което се нуждаеше Танър в момента бяха нощните посещения на някакъв психопат, който изнасилваше малки деца и който беше мъртъв и просто вече не съществуваше.
Но все пак не беше забравен. Още не.
— Надявам се, че докторът ще даде някои блестящи идеи — каза той.
— Ще му дам да прочете материалите, които имаме за нея и да види дали може да добави нещо. Знам, че това ще са само предположения, макар и на специалист, но не мога да понасям чувството, че си губим времето.
— Работим с това, което имаме — каза Танър и почувствува, че думите му прозвучаха кухо още докато ги изричаше. — Братът може да има нещо за нас, когато дойде тук.
— Шансът е съвсем малък.
— Засега не виждам никакъв друг начин. Сервитьорката донесе сметката им и те и двамата се отказаха от десерт.
— Чий ред е да плаща?
— Мисля, че е мой — каза Танър и посегна към сметката.
— Добре ли си? — попита го Флин.
Пред очите на Танър изникна Върнън Прат, изпънат на леглото. Пистолетът лежеше на гърдите му. Главата му беше с ореол от собствения му мозък, разплискан по възглавницата.
— Добре съм, наистина съм добре.
— Виждаш ми се нещо прежълтял.
— Лягам си късно — каза той. — Много гледам хубави стари филми по телевизията.
— Трябва хубавичко да си отспиш.
— Точно това смятам да направя — каза Танър, като събираше дребни пари, за да даде приличен бакшиш и си помисли:
„Само ако можеше да не сънувам“.
Доктор Джеръми Слейт беше един от неколкостотинте психиатри, които практикуваха в Лос Анжелис. Флин знаеше от опит, че повечето от тях предпочитаха да се занимават с неврози и да си изкарват парите като галят всеки ден нечие самолюбие. В Лос Анжелис те трупаха състояния като угаждаха на филмови звезди и между другото лекуваха нервни домакини. Сега Слейт можеше да има тлъста банкова сметка, ако си беше наел кабинет някъде по Родео драйв, но той предпочиташе да работи с малолетни и „тежки случаи“, много от които му изпращаха от районните съдилища в Лос Анжелис. Наред с това той отделяше време и на местното правосъдие и помагаше на полицията, като разглеждаше неразкритите престъпления от психологическа гледна точка.