— Харесвате уединението си — каза той.
— Прекарвам в града от девет до пет, четири дни в седмицата и това ми е напълно достатъчно.
— И не изпитвате никакво безпокойство от самотата? — въпросът се изплъзна преди съзнанието му да успее да го спре.
— Единствените смутители, които са ме спохождали от време на време, са били някой заблуден койот или миеща мечка.
— Имате късмет.
— Човек сам си кове късмета, мистър Флин.
— Изоставаме — рече той.
— В такъв случай…
— Джоузеф — напомни й той. — Или Джо. Мистър е излишно.
Усмивката й изглеждаше достатъчно истинска, но Флин забеляза някаква стаена предпазливост.
— В такъв случай, Джо, наричай ме Сара… щом изоставаме.
— Спогодихме се.
Криволичещият път до Сънсет Булевард им отне около петнадесет минути; а след още тридесет паркираха пред един малък, но уютен ресторант за морски ястия на Оушън Авеню в Санта Моника. Залата на втория етаж беше със свещи, а прозорците й бяха обърнати към океана с панорамен изглед към малки лодки, които се надпреварваха с тъмнината, устремени към местата си в близкото пристанище за яхти или към Марина Дел Рей по-надолу на юг. Келнерът им препоръча предястия към печения омар и с одобрението на Флин поръчката бе направена.
Първо поднесоха коктейл от скариди. Сара опита своя и го оцени като превъзходен, преди да пристъпи към професионалните въпроси.
— Докладите, които ми даде, са вкъщи — рече тя. — Ще ти ги върна като ме оставиш на връщане.
— Добре.
— Това, което мога да кажа по този случай, са само предположения. Ако искаш, можеш да ги наречеш и професионални догадки.
— Разбирам.
— С тази уговорка трябва да ти кажа, че имаш голям проблем. Това не е изненада за теб, нали.
— Как не — четирима убити не са шега — отвърна Флин.
— Както и подозираше, субектът ти изглежда е уникален. Като вземем предвид избора на оръжие, възрастта на мъжете и случайния им подбор, обезобразяването им след смъртта — ако това би те успокоило, Джо, бих казала, че си изправен пред безпрецедентен случай.
— Страхотно. И какво е бързото му решение?
— Никакво. Трудно е да съставим портрета на твоя убиец само въз основа на наличните откъслечни улики, но съм склонна да приема, че вашият екип в Куантико има право с версията за сексуално отмъщение. Подобна жестокост почти винаги се дължи на някаква детска или юношеска травма, а изборът на жертви измежду хора от бялата раса на средна възраст още повече потвърждава хипотезата за преживени някога унижения у дома. Моята професионална догадка би била, че тя убива татко си или чичо си Боб, все едно кой, като израз на отмъщение за позора, който е понесла като малка.
— Защо не ликвидира виновника?
— Джо, ти си запознат с така нареченото прехвърляне на агресията, нали? Вероятността си остава, нещата не се променят. Хенри Лукас уби майка си на двадесетгодишна възраст, но това не спаси останалите му жертви десет години по-късно. Първоначалният прелъстител може и да е недосегаем — дори починал — или може така да блокира чувствата на твоя субект, че той да не е в състояние да действа срещу него, ако се опита.
— При мъжете е нормално да очакваме агресивно насилие в миналото, което с времето води до убийство. Повечето от случайните убийци имат регистрирани арести с обвинения от нападение и дребен грабеж до изнасилване и палеж. Мислиш ли, че една жена би се вписала в тази схема?
Сара помисли малко, сви вежди и поклати отрицателно глава:
— Малко вероятно е. Подложените на сексуално насилие момичета — най-вече кръвосмешение — се научават да крият това от ранна възраст. Вината, която чувстват може да изглежда глупава, но е налице. Някои подивяват, разбира се, или побягват от къщи, но повечето общо взето, се стараят да компенсират срама си с безукорно поведение на малки дами в обществото. Жертвите на кръвосмешение често са отличнички в училище, участват в спортни състезания или дискусии, в най-различни дейности. Организираните религиозни занимания са друг често срещан начин за прикриване. Обикновено обръщат внимание главно на групови дейности и много малко на срещи или общуване по двойки. В тълпата съществува сигурност.
— Може ли да се каже, че тя е вероятна кандидатка за лечение?
— Всеки случай е различен, Джо. В крайна сметка, някои от жертвите търсят помощ, но повечето са по-склонни да продължат да се крият. Опитват се, ако могат, сами да се убедят, че никога нищо не се е случвало.
— Дано имат късмет.
— Те се нуждаят по-скоро от преглеждане, отколкото от късмет — каза тя. — В такива случаи потискането е все едно да лекуваш рак с лейкопласт. По пътя ги очакват потенциални сривове, може би самоубийство.