— Или убийство?
— Или убийство.
Флин забеляза, че Сара беше красива дори когато сбърчваше вежди.
— Както ти отбеляза, типичните жени-убийци обикновено нападат своите приятели или роднини — най-вече деца, съпрузи, любовници. Ако направим бърз преглед на регистрираните, става ясно, че повечето от тях са преживели сексуално насилие в детството си, като случаите на кръвосмешение са три пъти повече от другите. Разнообразието на избраните жертви сочи, че твоята клиентка не е омъжена или сгодена. Бих се изненадала, ако тя изобщо се среща с някой мъж. Ако ходи на работа, много вероятно е, че изпълнява задълженията си добре и избягва контакти с колегите си извън работно време. Маскировката при лова не само обърква потенциалните свидетели, но осигурява защита срещу спомените, които я карат да убива.
— Наясно ли е тя с това, което става, когато свали маската?
— Може би, но за да знам със сигурност, трябва да направя задълбочено проучване.
— Ще видя какво може да се направи — каза Флин с мрачна гримаса.
— Няма да е лесно, Джо. Искам да кажа — жената очевидно не е тъпа. Почти съм сигурна, че има университетско образование и е достатъчно хладнокръвна, за да улучи безпогрешно четири пъти.
— На нас са ни известни само четири.
— Ако се открият и други случаи, няма да е трудно да ги разпознаем. Тя е принудена да кастрира жертвите си — като по този начин си отмъщава за някогашните оскърбления и премахва някаква предстояща заплаха и използва отрязаните полови органи като някаква тапа за възпиране на евентуални осъдителни забележки. Другите издевателства са допълнително хрумване, посмъртни обиди. Много ще се изненадам, ако наруши схемата, която сама си е създала.
— Времето на убийствата не дава указания за някакъв график — отбеляза Флин.
— Не е задължително. Напрежението нараства до момента, когато трябва да се освободи от него. Може да има и външни фактори, които по някакъв начин периодически усилват и отслабват напрегнатостта й.
— Разбирам.
— Боя се, че не ти бях много полезна — каза тя и се усмихна напрегнато.
— Човек никога не знае — отвърна Флин, обмисляйки нещо, което му бе хрумнало. — Мислиш ли, че може да има нещо специално, което я кара да се задейства?
— Не бих могла да кажа, без да съм прегледала пациента. Теоретично всичко би могло да изиграе тази роля — стара песен по радиото, определена миризма на афтършейв, какво ли не. А освен това, може и въобще да няма специален стимул. Събужда се някоя сутрин отвратена от живота си и знае, че е време да действа.
— Тогава няма начин да бъде манипулирана.
— Няма безопасен начин — отвърна Сара. — Знам един-два случая, когато убийците са действали в отговор на преки призиви, но това е рядкост. Боя се, че тази жена няма да се предаде на полицията или да се компрометира въз основа на нещо написано във вестниците. Възможно е и да успееш да я подтикнеш към действие, но на твое място не бих желала да поемам такава отговорност.
— Едно на нула.
— Бих желала да имам отговора, който ти трябва, но такъв наистина няма. По мое мнение тя ще продължи да действа според собствените си хрумвания докато я хванеш, или докато тя самата не стане на ясно със себе си.
— Възможно ли е това?
— Защо не? Литературата е пълна със случаи, когато убиецът погубва няколко жертви и после се оттегля. Полицията смята, че е умрял или може би вкаран в затвора за друго престъпление, но никой не знае със сигурност. Ако насилието пречиства, кой би се наел да отрича, че то и лекува, по някакъв странен начин? Едно малтретирано дете израства с чувство на ужас към майка си или баща си. Като порасне, то убива проклетия образ на жестокия си родител безброй пъти, докато прогони личния си демон и преодолее страха от детството си. Няма да седна да умувам кои са тези, които са успели.
— Две на нула — усмивката му беше насилена, но се отпусна, когато келнерът донесе гигантския омар, от който се вдигаше пара, а отстрани имаше зеленчуци и топено масло.
— Каква прелест!
— Мисля, че в нощното предаване гледах как това чудовище победи годзилата.
Тя опита една хапка и притвори очи:
— Превъзходно.
Флин се съгласи с нея и докато се справяха с храната си настъпи тишина. Когато Сара проговори отново, гласът й беше по-лек и по-спокоен:
— Любопитно ми е — рече тя, — какво те кара да избереш ФБР?
— Трудно е да се каже. Завърших колежа и след това една година учих право, но на всички им беше ясно, че от мен няма да излезе втори Пери Мейсън. Предполагам, че Бюрото представляваше някакъв компромис между приключението и сигурността. Преди шест години, когато се създаде VICAP, то представляваше нещо ново. Предоставяше възможност да се навреш за малко в тъмния свят и при това евентуално да свършиш нещо добро.