— А сега?
Той сви рамене и продължи:
— Видях тъмния свят — поне това, което ми е необходимо да зная за него — но, когато си започнал една работа, трябва да стоиш и да я свършиш. Някой трябва да се опита да изрине онези психопати от улицата.
— Сигурно е опасно.
— Има и такива моменти — призна Флин, — но по-голямата част от работата ни се състои в събиране на информация, анализи, обучаване на кварталните полицаи за това какво да търсят на местопрестъплението и тем подобни. Разбира се, екипът в Куантико прави всички портретни характеристики на заподозрените. А нашата дейност се ограничава до федералните бегълци, поне на теория.
— Но нещата не винаги се разиграват по този начин.
— Не съвсем — отвърна Флин, като си спомни за тримата души, които беше убил, откакто бе постъпил в VICAP през пролетта на 1985 година. — Сега е мой ред да питам.
— Добре.
— Как започна да се занимаваш с психиатрия? Тя се намръщи.
— Не зная дали ще ми повярваш, но изпитвах непреодолимо желание да помагам на хората.
— Защо не?
— За съжаление, то се оказа измамно — на лицето й се появи слабо подобие на усмивка. — Истината е, че аз търсех някакви отговори за собствения си живот, но цялата работа повече или по-малко излезе от контрол.
— Нямах намерение да…
— …любопитстваш? Не си го направил, Джо. Работя с момичета и жени сега, защото до известна степен и аз съм изпитала същите неща. Баща ми беше акушер. Наред с това той беше груб родител, понякога жесток, а майка ми се напиваше до смърт. Предполагам, че психиатрията беше последният спасителен изход. Избрах учението вместо алкохола. В деня, когато баща ми почина, си купих бутилка шампанско, за да го отпразнувам. Парите от застраховката и спестяванията му стигнаха за таксите в медицинския факултет, а аз избрах психиатрията, понеже ми се струваше, че няма друга възможност. Трябваше да разбера себе си и нещата, които всекидневно чувствах в мен. С течение на времето открих, че има още безброй други хора, които бяха като мен или дори по-зле. Опитвам се, когато мога, да им помогна да превъзмогнат бедата.
— Мисля, че това помага — отвърна Флин. — Личният подход, имам предвид. Моят колега преди години загуби момченцето си. Блъсна го една кола и избяга. Много му е тежко, когато ни се падне някой случай, в който са замесени деца, но никога не бие отбой. Мисля, че когато залавяме типове, които посягат на деца, това му помага да спи малко по-добре.
— Не бих се изненадала, ако е така.
— Желаете ли десерт? — попита келнерът, когато дойде да прибере чиниите.
От другата страна на масата Сара поклати глава и каза:
— За мен не. Не мога да хапна нищо повече.
— Отказваме се.
— Бих се чувствала още по-добре, ако си платя сметката — рече Сара.
— Не мога да ти помогна. Държавните счетоводители се объркват от работа с твърде много документи. Те като че ли едва се справят с повишенията в Конгреса.
— Не зная…
— Настоявам. Твоето правителство настоява.
— Добре тогава. Предай благодарностите ми на Чичо Сам.
— Ще го сторя.
На връщане Флин закара бавно Сара до дома й Разговорът им беше спокоен, приятен, но той беше достатъчно проницателен, за да разбере, че доста й беше коствало да изложи пред един непознат откъслечни подробности от детството си. Изведнъж той си помисли, че желанието й да говори за миналото може би само по себе си беше някаква форма на лечение — подобно на проветряване на плесенясала стая или както, когато оставяш рани на открито да зараснат с времето, Флин се почувства разочарован, когато пристигнаха в къщата на Оръм Роуд.
— Влез за малко. Ще ти дам папките, а може да пийнеш кафе или чаша бренди за из път.
— Добре.
Нощта беше хладна и тъмна, а най-близките улични лампи — скрити от стената от дървета. Един прилеп кацна над тях и после изчезна, а нощта погълна острото му писукане.
— Граф Дракула?
Тя се изсмя игриво.
— Не се безпокой. Имам малко чесън в къщата. На вратата беше още по-тъмно, Флин чакаше, докато тя ровеше в чантата си.
— Никога не съм бил в дома на психоаналитик — рече Джо. — Ще трябва да ми кажеш какво да правя. Очакваш ли да ти разкажа всичките си сънища?
Тя застана за момент с ключове в ръка, усмихна се, преценявайки го, и рече: — Изненадай ме, Джо.
12
Случи се така, че те се изненадаха взаимно, Флин пристъпи вътре, очаквайки да види обстановката, която напомня на кабинета на Сара — полирани дървении и убити цветове, тежки мебели, които придават на къщата усещане за здравина. Вместо това, той се сблъска с разноцветни пастелни тонове, импресионистични творби по стените и модерни мебели без следа от кожа. От просторната всекидневна се виждаха кухненски съдове от хром и мед, отделени с мраморен плот. Общото впечатление беше за нещо спокойно и свежо, чисто, но обитавано.