— Може ли да сваля сакото ти?
— Чудесно — Флин мислено си благодари, че по някакво хрумване беше оставил автоматичния си пистолет в апартамента си.
— И така, какво ще кажеш за едно бренди?
— Съгласен.
— Моля те, седни.
Той избра канапето, с лице към един живописен фототапет и прозорец, зад който се виждаше плувен басейн и добре поддържан двор. Освен това, още дървета и храсти околовръст, с голяма грижа за уединението. Той си представи как Сара се разхожда из градината си в лека свободна блузка и шорти или може би как плува гола. Почувства вълнение в слабините си.
Тя донесе брендито в тежки кристални чаши и се настани до него на канапето, а полата й се вдигна, откривайки още някой и друг сантиметър от бедрото й. Колената им почти се допираха, когато тя вдигна чашата си и каза:
— Желая ти успех.
— Ще пия за това.
Чашите им звъннаха. Сара се облегна назад и отпи от питието, докато Джоузеф също опитваше своето. Качественото бренди запали огън у него — от небцето до стомаха, Флин почувства, че започва да се отпуска, почти против желанието си.
— Къщата ти ми харесва — рече той. — Не очаквах да е такава.
— Не прилича на офис ли? — каза тя, а усмивката й накара Джоузеф да си помисли дали тя не беше и медиум. Дали можеше да чете мислите му, точно сега…
— Предполагам, че показвам невежеството си — отвърна той.
— Не е така. Всеки от нас има различни наклонности и те се проявяват по различни начини. Не мисля, че по стените у дома си закачил афиши с търсени от полицията хора.
— Също като с моята учителка в шести клас — каза Флин.
— Какво имаш предвид?
— Ами, винаги я виждах облечена с рокля. Косата й беше навита на кок върху главата. Над челото й винаги имаше очила, но ги носеше истински единствено, когато проверяваше контролни.
— Познавам този тип хора. Продължавай по-нататък.
— Една събота аз буквално се сблъсках с нея в супермаркета. Почти катурнах кошницата й на земята. Тя ме извика по име и едва тогава я разпознах — беше с пусната коса, шорти и тениска. Имаше си крака и всичко останало.
— Като напълно нормален човек?
— Точно така.
— Случва се.
— Сигурно е трудно — подхвана той, — цял ден да се занимаваш с проблемите на другите и след това да се мъчиш да престанеш да мислиш за тях като се прибереш вкъщи. Не съм сигурен, че бих могъл да направя това.
— Но ти го правиш.
Колената им се допираха сега, между тях премина искра и той преодоля първото импулсивно желание да се отдръпне.
— Не е същото — каза Флин. — Аз събирам парчетата, но жертвите рядко говорят за това, което става. Плащат ми, за да намирам психопати и да прочиствам улицата от тях или да помогна на хората, които живеят там, да се справят с тях.
— Мислиш ли, че това е важно? — попита го Сара.
— Разбира се, но независимо от това, понякога се чувствам като боклукчия. По цял ден се ровя в мръсните води, търсейки парче отровен отпадък, който трябва да извозим и изолираме. Някои се поправят, но какво от това? Вечер лицата им се връщат с мен вкъщи.
— И с мен е така — отвърна тихо тя. — Ако знаех как да блокирам лошите сънища, сигурна съм, че щях да бъда безкрайно богата. Докато всъщност аз май междувременно никак не помагам на моите пациенти.
— Така ли?
— Лицата те преследват, защото не ти е безразлично — каза тя и постави топлата си ръка на коляното на Джоузеф. — Препоръчвам ти да си намериш друга работа в деня, когато ти стане все едно.
— Минавало ми е през ума — каза Флин.
— Но продължаваш.
— Засега.
— Защото не ти е все едно — повтори тя. — Точно там е разликата, Джо.
— И при тебе е същото.
— Вярно е. Имам скритото подозрение, че когато започнах да работя с моите момичета, аз получавах от тях също толкова, или дори повече, отколкото те взимаха от мен. Ще ми се да мисля, че вече сме наравно. Сега взаимно си помагаме.
— Разказваш ли на пациентите за собственото си минало?
— В някои случаи, това е необходимо за постигане на съгласие. По-често мисля, че това се чувства от отношението ти. Аз не съм в ролята на съдия, когато ми кажат, че биха желали да изчезнат или да изгорят къщата си с цялото семейство вътре. И аз съм го изпитала, а това помага за общуването.