— Портретната скица може да ни помогне.
— Хайде, нали чу онзи тип. Хубав задник, малко лек. Руса, значи руса. Не бих се оставил този тип да ме подведе за нищо на света.
— Той е единственото, с което разполагаме в този момент.
— Така си е — Кротър изглеждаше уморен и унил.
— Мисля си, дали да не запаля една свещ, да скръстя ръце и да чакам при следващото й изпълнение да има нещо, което той е забравил да забележи?
— Това е едно от разрешенията.
— Ако ти хрумне нещо по-добро, съобщи ми.
— Ти ще си първият.
— И не ме карай да чакам, чуваш ли? Имам чувството, че нашата приятелка още не е свършена.
Навън под слънцето беше приятно, докато Флин и Танър отиваха при колата си.
— Той е прав и ти го знаеш — рече Танър, настанявайки се зад волана.
Седнал до него, на мястото на „мъртвеца“, Флин се озъби:
— Престани да ми го казваш.
15
— Как се чувстваш, Патриша? — гласът на доктор Сара Петоски издаваше интерес и съчувствие.
— По-добре, струва ми се.
Тазсутрешната пациентка беше неомъжена жена, с миша коса, опъната назад в небрежно завързана конска опашка. Стройна, висока един и седемдесет и два или един и седемдесет и шест, тя обикновено се движеше отпуснато, за да намали височината си. Облеклото й се състоеше от безформени модели и често оставяше впечатление, че е с един номер по-голямо, сякаш нарочно подбрано, за да прикрие тялото под него. Тя не употребяваше никакъв грим, нито пък носеше бижута, въпреки че ушите й бяха пробити.
Патриша би могла да бъде привлекателна, дори секси, ако отделяше време, за да се издокара, но Сара разбираше, че последното нещо, което би могло да хрумне на пациентката й, е да се опитва да привлече вниманието на мъжете. Подобно на много от жените, на които Сара се опитваше да помогне, ранният живот на Патриша беше един смразяващ кошмар от тормоз от страна на баща й в продължение на десетина години. Нейният страх от секса, антипатията й към мъжете изобщо, беше типична реакция на жените, които са били жертва на кръвосмешение и се бореха с травмата на своето детство и моминство.
— Добре ли спиш?
— През повечето нощи, да — Патриша се премести на стола си, чувствайки неудобство от въпроса. — Все още сънувам кошмари от време на време.
Бяха минали две седмици, откакто разговаряха за последен път, през които Патриша бе отсъствала от града поради отпуск. Петнадесет дни, а Сара познаваше пациентката си достатъчно добре, за да разбере, че това „от време на време“ означаваше най-малко през нощ.
Тя познаваше този вид сънища от личен опит, но беше длъжна да попита:
— Опиши ми ги, ако обичаш.
— Обичайните неща, според мен. — Сара усети неохота в отношението на жената, макар че преди бяха обсъждали сънищата й. Някои белези запазваха чувствителността си завинаги. — Отначало съм сама, а после го чувам, че се движи из стаята.
— Баща ти ли?
— Да.
— Стаята е… коя?
— Знаете.
— Спалнята ти?
— Точно така.
— И той се приближава до теб?
— Първо го чувам да говори. Трудно е да се разберат думите му, защото той шепне, но аз знам, че ми казва да бъда добро момиче. Добрите момичета правят така, че бащите им да се чувстват все по-добре по всички възможни начини.
— Продължавай.
Да се преживее насилието на думи, да се лиши господстващият образ на бащата от силата му да потиска и да плаши. Ужасната тайна, измъкната наяве и разгледана в пречистващата дневна светлина.
Кошмарите на Патриша никога не се различаваха един от друг, ето защо лекарката остави за момент съзнанието й да се отнесе назад, към съботния ден и Джоузеф Флин. Завършекът на тяхната среща за вечеря в леглото не бе характерен за Сара, но тя не изпитваше никаква вина или пък стеснение относно начина, по който се бе държала. Тя беше готова за нечие докосване — отдавна готова, — а близостта, която бяха споделили с Флин не обвързваше никого от тях да продължат връзката си.
Все пак, ако прекарат още някоя и друга нощ…
— Мисля, че това е всичко.
Съзнанието на лекарката се върна начаса в тукашното и сегашното.
— Чувстваш ли се застрашена от тези образи?
— Естествено, аз зная, че това е само сън. — Патриша бе свела поглед надолу, изучавайки пръстите си, сплетени в скута й. — Но в първия момент, когато се събудя, само за някъде около минута, чувствам как той ме докосва. Сякаш той наистина е там, разбирате ли?
Тя разбираше, и още как.
Отзвукът от сънищата може да е обезпокояващ, дори когато съзнаваме тяхната недействителност. Ние преживяваме нашите сънища и често пъти има едно съвпадение с миговете на будност, от което не можем да избягаме.