— Май е така.
— Искаш ли да ти кажа една тайна, Джо? Нищо не ти искам в замяна.
— Окей.
— Липсваш ми понякога. Когато се събудя посреднощ, тебе те няма.
Флин познаваше това чувство, беше си мислил, че е умряло и погребано. След всичките тези месеци, той с изненада откри, че изпитва някакво вълнение, слабо, но толкова познато.
— Ейми…
— Не. Не го казвай, моля те. — Тя се усмихна принудено. — Отклонявам се от темата, а това не е разрешено. Правило номер едно от училището по журналистика.
— Бих ти помогнал, ако можех — рече Флин, несигурен дали говори за Касапката или за нещо друго.
— Трябваше да те попитам.
— Знам.
— Оставаме ли приятели?
— Защо не.
Но Флин разбираше, че никога няма да бъде същото. Съществуваше една прокарана вече черта, която беше прекрачена и която думите не можеха да изтрият: една точка, от която не можеш да се върнеш към предишния си живот и предишните връзки и отвъд която всяко решение за връщане назад е обречено на провал.
Като разровиш боклука, Животът все пак се оказва единствената игра в града и всички залагат на сигурно. Губещите се сменят от други участници, които откриват други системи, но шансовете са винаги в ръцете на крупието.
И никой, никога, не е излязъл жив от играта.
— Има един друг човек, към когото можеш да се обърнеш — рече Флин.
— Кой е той?
— Специалистка е по лечение на жени, които страдат от преживени различни травми. Познаваме се. Ако успееш да се добереш до нея, би могла да получиш полезна информация за твоето предаване, нещо подходящо, от което да подходиш към целта.
Докато говореше, Джоузеф извади от джоба си химикалка и написа на едно листче името на Сара и служебния й телефон.
— Ще й се обадя. Благодаря ти, Джо.
Сега бе ред на Флин да си наложи да се усмихне, след което се съсредоточи над чинията си.
— Няма защо — каза той.
16
Тя обикаля стаите като мълчалива сянка, тръгнала след ехото на съня си. Почти успява да го притисне в ъгъла до вградения гардероб — достатъчно близо е, за да може да го докосне, но после то й се изплъзва и изчезва някъде.
Изгубва се, без да й даде възможност да се защити по някакъв начин.
Няма кой да я чуе, когато започва да удря с юмруци по стената и да крещи от безсилие и от постоянното чувство за празнота.
Стръвницата разбира, че постъпките йса детински, че е безсмислено да преследва призраци, но нищо не може да направи. Сънищата й са истински. Дотолкова, че тя се събужда с пулсираща болка на удоволствие между краката си, плувнала в пот. С върховете на пръстите си тя почти усеща очертанията на друго тяло до себе си на леглото.
Почти го усеща.
Но не може никъде да го намери, този негодник. Той пак я е измамил.
— Проклет да си! — тя проклина някаква сянка, докато стои там разтреперана, със свити юмруци, притиснати до тялото й. — Проклета да е душата ти в ада!
Вече е твърде късно.
Стръвницата знае, че ако има ад, баща й сигурно вече е там. Той си е заслужил еднопосочния билет за врящия катран и трябва да плати за лъжите, измамата и болката, причинени в името на любовта.
Той продължава да й липсва. Неговото докосване остава за нея единственият израз на любов, който някога е познавала. Тя го мрази за погубените години, за отнетото детство, но и още иска да го върне при себе си. За да го обича и за да го унищожи.
Той трябва да отговаря за толкова много неща. Има толкова неизплатени дългове към нея.
Тя отново започва да крещи в безучастната и подигравателна тишина, без да се интересува какво ще кажат съседите. Те са безмозъчни овце, погълнати от жалките проблеми на дребното си съществуване и тяхното мнение не означава нищо за нея.
Би й било приятно да ги унищожи, да намаже голото си тяло с кръвта им, но е твърде опасно да действа близо до дома си. Вместо да ги убива, тя решава да не им обръща внимание.
Това е все същото.
Тя усеща как у нея се обажда гладът — все още незначителен и потаен като паразит. Има време преди копнежът да я завладее изцяло, но щом вече се е появил, тя не може да го спре. Стръвницата знае от опит, че не може да избяга от себе си.
Всъщност тя и не иска да се крие.
Гладът й дава възможност да се съсредоточи. Когато дебне дивеча, стръвницата усеща, че живее. Убийствата я подмладяват и освежават.
Тя не може да направи нищо срещу това.
Нарочно пропъжда сенките, които се движат из тъмния й дом. Сега чувства друг вид глад, който е чисто биологически и я насочва към кухнята. Там си приготвя сандвич с малко картофена салата — само толкова, колкото да залъже глада си, докато чака.