Стръвницата ляга по гръб и разтваря краката си, като държи здраво с двете си ръце члена между тях.
— Не, татко, моля те. Аз бях послушна, честна дума.
„Не си била достатъчно послушна.“
Очите й са затворени, тя търка изкуствения фалос надолу и нагоре между срамните си устни и свива от удоволствие пръстите на краката си, когато докосва клитора и очаква със стегнати мускули болката, която ще последва.
— Обичам те, татко.
Изведнъж болката я пронизва, гъвкавото йтяло се издига, устните й са свити, тя стиска зъби, за да не изкрещи. Долната част на тялото й гори, болката е навсякъде. Когато баща й излиза от нея, готвейки се за още един тласък, на нея й се струва, че ще я обърне наопаки.
Членът отново ускорява движението си, като поддържа постоянен ритъм и я приковава към леглото. Несъзнателно тялото й започва да отделя слуз, която прави уреда хлъзгав и първоначалната силна болка става съвсем лека и на този фон нежеланото удоволствие надига глава.
Още едно предателство, този път извършено от плътта й.
Стръвницата крещи за милост, горещи сълзи се стичат по бузите и, а тазът й се движи бързо, за да отговори на ритъма на ръцете й. Вътре в нея се появява искра, от която лумва горещ бял пламък.
— Не, татко, моля те, недей!
Тя хълца, докато първите сладки тръпки започват да преминават през цялото й тяло, почти застрашителни със своята честота. Тя отваря очи и ги заковава в тавана, за да не позволи на стаята да се върти. Здравите й ръце бутат члена навън и навътре с достатъчна сила, за да наранят нежната й плът.
Изглежда, че минава цяла вечност, преди това да свърши. Погледът й се замъглява и за момент тя почти усеща мириса на бащиния си одеколон, смесен с миризмата му на пот, докато той излиза от нея. Внезапната празнота е също така болезнена, както и първоначалното нахлуване в тялото й.
— Не ме оставяй, татко, моля те.
Няма отговор от мълчаливата тъмнина на стаята й.
„Стига ти толкова.“
Стръвницата усеща своето дишане и кънтящия си пулс. Полека-лека треперенето на крайниците й преминава и тя отново е в състояние да се контролира. Умът й вече е ясен и работи още по-интензивно.
Най-после тя има план. Подробностите са неясни, но тя добре вижда очертанията му. Малко ирония и сладко отмъщение срещу една лъжлива кучка, преди да се заеме с работата си.
Време е за игра.
Когато тръгва към банята, тя си спомня нещо, навежда се и почти несъзнателно пъхва гумения член в неговото скривалище.
Тя пуска душа и оставя водата да тече, докато се спира да разгледа отражението си в огледалото. Вместо това вижда д-р Сара Джейн, а подигравателната й усмивка е като плесница през лицето й.
Стръвницата чувства как нейната собствена усмивка оголва хубавите й зъби — това е класическият предупредителен сигнал на хищниците.
— Сега е мой ред — казва тя на огледалото. А после повтаря, за да подчертае думите си: — Сега е мой ред.
17
— Е, какво става с отпечатъка? — попита Флин. Не беше необходимо да уточнява за какъв отпечатък става дума и кой случай има предвид.
Седнал от другата страна на двете големи бюра, сложени едно до друго, колегата му се намръщи и поклати отрицателно глава.
Специалистите бяха взели от хотелската стая, където беше заклан Роналд Мийс, поне трийсетина отпечатъци от пръсти. Оказа се, че всички, с изключение на един, са на самия Мийс или на камериерките от „Хилтън“. Единственото изключение беше отпечатъкът, взет от плоската поставка на лампата до леглото на жертвата. Той тепърва трябваше да бъде идентифициран.
Вече бяха минали шест дни и Флин почти чувстваше как губят следите на Касапката.
— Да върви по дяволите.
— Съгласен съм с тебе.
— Това ще ни помогне — каза Танър, като смачка обвивката от евтината си пура и се наведе да я хвърли в кошчето за боклук. — Проверките на досиетата, за които изпратихме искане до Вашингтон, се оказаха пълен провал.
— Какви досиета са преглеждали там? — попита Флин.
— Все на известни престъпници, както и отпечатъци от пръсти, намерени на местопрестъплението при неразкритите случаи. Ако искаш списък на престъпниците, които нямат нищо общо със случая, мога да ти го дам. Мисля, че няма да е по-малък от телефонния указател на Манхатън.
— Знаеш ли, върти ми се една мисъл — каза Флин.
— Добре започваш.
Флин не му обърна внимание. Всъщност мислите му бяха две, но едната от тях — вероятността да преследват човек, който е живял в хотелската стая седмица или месец преди да се появи Мийс — беше прекалено потискаща, за да я обсъждат. Освен това Флин знаеше, че колегата му се измъчва от подобни мисли, като се страхува да спомене за възможността да загубят своето единствено и оскъдно предимство. Втората му мисъл беше за нещо друго, за нова насока на разследването, в случай, че всичко друго пропаднеше. А нещата като че ли отиваха натам.