До този момент от първия й разпит, настроението на Сара бе претърпяло различни промени: като се започне от първоначалния шок, през естествена проява на загриженост и се стигне до все по-нарастващо раздразнение. Тя започваше да се уморява от търпеливата усмивка на Кротър, упоритото мълчание на Флин и начина, по който я наблюдаваше колегата на Джо, с очи, които като че ли изобщо не променяха изражението си. Танър бе наблюдавал всичко и Сара настръхна при мисълта, че той хладнокръвно я класифицираше като нещо любопитно, което би могъл да изследва в свободното си време.
Ако искаше да е честна пред себе си, тя знаеше, че за нейния все по-нарастващ гняв, имаше ясни и отделни причини. Отчасти това се дължеше на яда й от факта, че някой, който и да е той, можеше просто да пусне някакво картонче на пода в една хотелска стая, насочвайки детективите от отдел убийства по нейните следи, ей така, без изобщо да се замисли. Останалата част от гнева й бе насочена срещу Флин, затова, че не я защитава. Той може да е добър в работата си, помисли си Сара, но въпреки всичко, се оказа един жалък рицар в блестящи доспехи.
А под гнева й имаше страх.
Тя познаваше това чувство и го отнесе автоматично към признаците за загуба на контрол. Вече години наред, от смъртта на баща й насам, тя бе разчитала на себе си, когато трябваше да се решават някакви проблеми или да се преодоляват препятствия. Мисълта за наличието на врагове, които не познава, не я плашеше само по себе си, но тя изтръпна от страх при мисълта за съществуването на враг, който манипулира обстоятелствата, намесвайки се в живота й. Мисълта, че може отново да бъде използвана, след като бе стигнала толкова далече и бе постигнала толкова много, я накара да почувства как кръвта й се смразява.
Разговорът с Кротър продължи около час и половина. Накрая той се бе обърнал към Флин и Танър, но те нямаха никакви въпроси към нея. Когато си тръгна, минавайки край някакъв младеж и една възрастна жена отвън в коридора, Флин, който бе излязъл да я изпрати до асансьора, бе добавил към извиненията на Кротър и своите, но тя се отдръпна от него, надявайки се той да усети студенината й.
Приближавайки Уорнър авеню на булевард Уилшър, Сара си каза, че с това вече е свършено. Тя не можеше да бъде обвинена в нищо въз основа на една обикновена визитна картичка, въпреки че офисът й може да бъде подложен на обиск, а пациентите й да бъдат следени, в случай че полицията няма какво друго да прави. Тя си записа наум, че трябва да бъде нащрек и да реагира незабавно и енергично на всеки признак за обезпокояващи действия. Тя нямаше да допусне нещо, над което се е трудила грижливо месеци и години наред, да бъде развалено от неумели хрътки, хукнали безцелно да търсят заподозрени по някакво дело, което не могат да разрешат с други средства.
А колкото до Джоузеф Флин…
Страхът я споходи отново, когато завиваше на запад по булевард Сънсет, покрай оградата на ЮКЛА, по последната отсечка от маршрута й към Бел Еър. Да предположим, че хотелската Касапка е пациентка, която тя познава, недай боже, и по някакъв начин е пропуснала да забележи предупредителните признаци? Да предположим, че убийцата е решила да замеси нейното име преднамерено, по причини, които Сара не би могла да се надява да разбере? Ами тогава?
През всичките години, докато работеше с жени, жертви на насилие, доктор Сара Джейн Петоски винаги се е чувствала в безопасност. Нейните пациентки й даваха своето доверие и отваряха сърцата си, разкриваха тайните си, които бяха скрити вътре години наред, измъчвайки се в тъмнина. Тя ставаше техен приятел и водач, за някои — единствената безусловна личност, която са познавали някога. За някои тя беше като Господ.
Изглеждаше невъзможно някоя от тях да й желае злото. И все пак, ако е пропуснала сигналните признаци за предстоящо насилие, би могло да има други скрити тайни, дълбоко скътани и неоткрити, които чакат да я изненадат.
Не.
Сигурно е съвпадение, някаква случайност. Може би Луиз, пациентка през последните две години, която все още се хващаше понякога с напълно непознати, като по този начин се самонаказваше за някаква несъществуваща вина, пресъздавайки наново събитията от детството си, когато родителите й превърнали единственото си дете в улична отрепка в Бейкърсфийлд. Ако не е Луиз, тогава трябва да е някой друг. Някой от представителите на един от десетките фармацевтични концерни, които всеки месец посещаваха офиса й, опитвайки се да пробутат най-новите си настойки с вълшебни качества.