Още един нит сдаде багажа. Машината вече видимо се наклони. Рох нагласи позицията си и продължи да бута.
Лицето на миньора беше станало мораво, но кървавите му очи продължаваха да фиксират Рийз. Откъм това огромно тяло долитаха слаби, пукащи звуци и Рийз си представи как прешлените и костите се трошат и смесват по дължината на гръбначния стълб на Рох.
Най-сетне, със серия от малки експлозии, останалите нитове се скъсаха и машината се катурна през вратата. Рийз падна по гърди сред останките от счупените нитове, а дробовете му направо изпомпваха кислород от лошия въздух. Той вдигна глава.
– Рох...?
Миньорът беше изчезнал.
Рийз с огромни усилия се надигна от палубата и хвана края на вратата. Гравитационният звяр покриваше небето – една огромна, грозна гледка, изпълнена с движение. Пред нея висеше очуканото огромно тяло на машината за провизии. Рох се беше залепил с разтворени ръце и крака върху повърхността на машината, с гръб към грубата метална стена. В течение на няколко секунди миньорът се взираше в очите на Рийз.
Тогава от животното изскочи един подобен на кабел крайник и се протегна към машината за провизии. Съоръжението беше съборено и със силно въртене полетя към гърчещата се черна маса. След това хищникът се уви около жертвата си и, явно задоволил глада си, потъна обратно в тъмния океан за последен път.
Със сетни сили Рийз затвори вратата с ръце.
16.
Докато полетът през пространството продължаваше, Рийз многократно посещаваше малкото остъклено място от корпуса.
Той притискаше лице към топлата стена. Тук беше близо до средата на Моста: от лявата му страна Мъглявината – домът, който бяха отписали от живота си – представляваше една пурпурна бариера, разделяща небето на две части; вдясно от него се простираше синкавото петно на мъглявината, към която пътуваха и която той все още можеше да закрие с ръка.
След като корабът се беше отдалечил от Сърцевината, специалистите от екипа навигатори бяха прекарали дълги часове с техните най-разнообразни секстанти, карти и парчета гравирана кост в ръце; но най-накрая бяха обявили, че Мостът в крайна сметка се движи по необходимото направление. Сред пътниците се бе появило въодушевено настроение. Въпреки множеството жертви, наранявания и загубата на машината, която щеше да ги храни, тяхната мисия изглежда щеше да се окаже успешна, а най-голямото изпитание бе останало зад гърба им. Рийз също се беше почувствал като част от преобладаващото настроение.
Но тогава Мостът бе оставил зад себе си и познатата топла светлина на Мъглявината.
По-голямата част от корпуса беше замъглена, за да закрие гледката към подтискащата тъмнина в междумъглявинната бездна. Окъпан в изкуствена светлина, възстановеният град от палатки отново се бе превърнал в смесица от уютна топлина и миризми, така че повечето пътници се бяха зарадвали на възможността да се обърнат към вътрешността на кораба и да забравят празнотата от другата страна на стените му.
Но въпреки това настроението на хората ставаше все по-подтиснато – замислено, а дори и сериозно.
И тогава бяха започнали да се проявяват последиците от загубата на едната от машините за провизии, при което трябваше да се прави ново и болезнено разпределение на дажбите.
Небето отвън беше наситено, дълбоко синьо, нарушавано само от дифузната бледност на далечни мъглявини. Учените се бяха размислили над древните си инструменти, но убедиха Рийз, че междумъглявинните пространства далеч не са безвъздушни, макар че газовете в тях бяха прекалено малко, за да могат да поддържат съществуването на човешки живот.
– Сякаш – беше му казала развълнувано Джейън – мъглявините са петна с висока плътност в рамките на един много по-голям облак, който може би си има своя вътрешна структура, своя собствена Сърцевина. Може би всичките мъглявини падат като звезди в тази по-голяма сърцевина.
– И защо да спираме дотук? – беше се усмихнал Рийз. – Структурата може да е повтаряща се. Нищо чудно тази по-голяма мъглявина да е сама по себе си сателит на друга, по-мощна Сърцевина; която на свой ред е сателит на друга и така нататък без край.
Очите на Джейън просветнаха.
– Как ли изглеждат обитателите на онези по-големи сърцевини, каква ли гравитационна химия действа при такива условия...
Рийз вдигна рамене.
– Може би един ден ще изпратим там някой кораб, за да разбере. Да пътуваш до Сърцевината на Сърцевините... но може да има и по-добри начини, за да се намерят отговорите на тези въпроси.
– Например?
– Ами, ако нашата нова мъглявина наистина пада в някоя по-голяма сърцевина, тогава трябва да има ефекти, които да могат да се измерят. Приливи и отливи може би – тогава ще изградим хипотеза за теглото и същността на по-голямата сърцевина, без изобщо да сме я виждали.