Той се обърна към Палис:
– Та това е Шийн.
Палис се размърда неловко в креслото си, а белезите му станаха яркочервени.
– Трябваше да се досетя, че я познаваш. Ние... навремето бяхме приятели.
Рийз си представи Палис и началничката на смяната му заедно. Картината във въображението му беше малко нелепа – но не толкова непосредствено болезнена, колкото някои други подобни двойчици, които си беше представял в миналото. Палис и Шийн образуваха представа, с която можеше да се примири.
Той върна снимката в рамката ѝ и се върна към яденето си, като дъвчеше замислено.
Когато дойде време за следващата смяна, те се приготвиха за сън.
Сламеникът на Рийз беше мек и той се отпусна, чувствайки се някак у дома си. Предстоящата смяна щеше да донесе още промени, изненади и объркване; но щеше да му мисли за това, когато му дойдеше времето. За през следващите няколко часа щеше да бъде на сигурно място, приютен в сърцето на Рафт като в дланта на нечия ръка.
Едно почтително почукване извади Холербах от подобната му на транс концентрация.
– А? Кой, по дяволите, е това? – Трябваха му няколко секунди, за да фокусира погледа на старите си очи – а на мозъка му беше необходимо още повече време, за да се освободи от водовъртежа, в който бе попаднал по отношение на резултатите от тестовете на храните. Той се пресегна и взе очилата си. Древният продукт на човешката ръка естествено не пасваше въобще на очите му, но стъклените дискчета все пак бяха от някаква полза.
На полуфокус се появи един висок мъж, покрит с белези, който колебливо се приближаваше към него, след като беше влязъл в кабинета.
– Аз съм, Учен. Палис.
– О, пилоте. Струва ми се, че видях как дървото ти се връща. Добре ли мина пътуването?
Палис се усмихна изморено.
– Страхувам се, че не, сър. Миньорите си имат доста проблеми...
– Не е ли така с всички ни? – изръмжа Холербах. – Само се надявам да не изтровим бедните нещастници с хранителните ни запаси. Та в такъв случай, Палис, какво мога да направя за теб – о, по Кокалите, спомних си. Връщаш ни онова проклето момче, нали? – Той надникна зад Палис; и там – както можеше да се очаква, стоеше кокалестата, нагла фигура на Гоувър. Холербах въздъхна. – Е, момко, иди да се видиш с Грийе и се връщай към обичайните си задължения. И към учебните си занимания. Може пък от теб да излезе Учен, ако не друго. Или пък... – промърмори той, след като Гоувър се беше оттеглил – което е по-вероятно, сам ще те изхвърля през периферията. Това всичко ли е, Палис?
Пилотът на дърво изглеждаше объркан; той се размърда неловко, а мрежата му от белези силно почервеня.
– Не съвсем, сър. Рийз!
При тези думи още едно момче се приближи към кабинета. То беше тъмнокосо, жилесто, облечено в прокъсаните останки от нещо като гащеризон... и се спря на вратата напълно стъписано, с вперен в земята поглед.
– Ела, момче – обърна се Палис към него, с прекалена учтивост. – Това е просто килим, няма да те ухапе.
Странното момче тръгна предпазливо по килима и спря, едва когато стигна пред бюрото на Холербах. Вдигна поглед – и устата му отново се отвори широко от очевидна изненада.
– Боже мой, Палис – възкликна Холербах, като прокара ръка, почти без да си дава сметка, по плешивото си теме, – какво си ми докарал тук? Никога ли преди не си виждал Учен?
Палис се изкашля; той сякаш се опитваше да прикрие смеха си.
– Не мисля, че за това става въпрос, сър. с цялото ми уважение към вас, искам само да ви кажа, че това момче едва ли е виждало някога толкова възрастен човек.
Холербах отвори уста, след което я затвори, без да каже думица. Той огледа момчето по-внимателно, като обърна внимание на здравите му мускули, а също и на покритите му с белези ръце и длани.
– Откъде си, момко?
Рийз отговори ясно:
– От Белт.
– Беше се качил гратис на дървото – обади се Палис, като че ли в своя защита. – Допътува дотук с мен и...
– И трябва да бъде изпратен обратно, откъдето е дошъл. – Холербах се облегна назад в креслото и скръсти костеливите си ръце. – Съжалявам, Палис; и така сме си достатъчно пренаселени.
– Това ми е известно, сър, и в момента формулярите вече се обработват. Веднага, щом някое дърво е готово за потегляне, той може да си отиде.
– Тогава защо си го довел тук?
– Защото... – Палис се поколеба. – Холербах, той е много умно момче – каза накрая забързано. – Може да... получава съобщения за състоянието на автобусите...
Холербах сви рамене.
– Това го правят десетки малки деца и то по време на всяка смяна. – Той поклати глава, сякаш развеселен. – Боже мой, Палис, хич не си се променил, нали? Помниш ли как като дете ми носеше повредени скитери? Та трябваше да поставям малки хартиени шини на бедните същества. Вярно че и на тях това много им помагаше, но така и ти се чувстваше по-добре.