Усети как дълбоко в него се надига чувство на безсилие; до голяма степен приличаше на болката, която навремето изпитваше при допира до хладната плът на Шийн... Само ако можеше някой да му каже какво става!
Най-накрая преминаха през най-вътрешната зона със сгради и стигнаха до Моста. Рийз усети, че намалява крачка, без съзнателно да иска това; почувства как сърцето му бие лудо в гърдите.
Мостът беше красив. Изглеждаше като полуцилиндър, два пъти по-висок от него и може би около тридесет метра дълъг; лежеше на едната си страна, прилежно вкоренен в палубата. Рийз си спомни момента, в който летеше под Рафт и виждаше другата половина на цилиндъра да виси под пластините като някакво огромно насекомо. с все още пълен с книги скут, той пристъпи още по-близо до накъдрената стена. Повърхността беше от матов сребрист метал, който омекотяваше острата звездна светлина до златисто-розов блясък. В стената беше изрязан отвор за врата с арка отгоре; линиите му бяха с най-фината и чиста изработка, която Рийз някога беше виждал. Пластините от разглобения корпус се припокриваха около цилиндъра и момчето забеляза колко майсторски бяха изрязани и прикрепени към стената.
Рийз се опита да си представи хората, които бяха свършили тази чудесна работа. В съзнанието му изникна бледа картина на богоподобни същества, които разглобяват друг огромен цилиндър с проблясващи остриета... А следващите поколения бяха добавили около блестящото сърце на Рафт грубите си наноси, чиито изящност и мощ са намалявали с минаването на хиляди смени.
– ...казах сега, минен плъхо! – Лицето на навигатора беше порозовяло от ярост; Рийз се отърси от мечтанията си и побърза да се присъедини към Сипс при вратата.
От блестящата вътрешност на Моста изникна друг Учен; той пое товара на Рийз. Сипс хвърли за последен път поглед към момчето.
– Сега се връщай обратно на работа и бъди благодарен, че няма да кажа на Холербах да нахрани с теб преработващите растения... – като продължаваше да си мърмори, навигаторът се обърна и потъна във вътрешността на Моста.
Изпълнен с нежелание да напусне тази магическа зона, Рийз протегна ръка и погали сребристата стена с върховете на пръстите си, при което отдръпна ръката си стъписан; повърхността беше топла, почти като човешка кожа и направо невъзможно гладка. Той постави цялата си длан върху стената и я плъзна по повърхността. Не усещаше никакво триене, сякаш стената беше покрита с мазна течност...
– Какво става тук? Някакъв минен плъх се опитва да ни ръфа Моста?
Той се извърна изненадано. Двамата млади офицери, които беше видял преди това, стояха пред него, с ръце поставени на хълбоците; те нагло му се хилеха.
– Е, момче? – попита по-високият от двамата. – Имаш ли някаква работа тук?
– Не, аз...
– Защото ако нямаш, ти препоръчвам да се измиташ обратно на Белт, където се крият другите плъхове. Или може би е по-добре ние да ти помогнем да намериш пътя, а, Жорж?
– Защо не, Доув?
Рийз огледа отпочиналите си, красиви младежи. Думите им едва ли бяха по-груби от тези, които бе използвал Сипс... но младостта на тези кадети, начинът, по който се надсмиваха на по-възрастните от тях, без да му мислят много, направи презрението им почти непоносимо и Рийз усети как дълбоко в него се надига горещ гняв.
Той обаче не можеше да си позволи да си създава врагове.
Съвсем целенасочено извърна лицето си от кадетите и направи крачка, за да мине покрай тях... ала на пътя му застана Доув, по-високият кадет.
– Е, плъхо? – Той протегна пръст и ръчна Рийз в рамото...
...и почти пряко волята си, Рийз сграбчи пръста му в юмрука си; с едно леко завъртане на китката изви ръката на кадета обратно към него. Лакътят на младия човек щръкна напред, за да не се счупи пръстът му, а краката му се подгънаха, докато не застана почти на колене пред Рийз. От болка на едната му вежда се появи капчица пот, но той стисна зъби, като се пребори с желанието си да извика.
Усмивката на Жорж изчезна; ръцете му висяха несигурни от двете страни на тялото му.
– Името ми е Рийз – каза миньорът бавно. – Запомнете го.
Той освободи пръста. Доув се свлече на колене и започна да разтрива ръката си. После вдигна поглед.
– Ще те запомня, Рийз. Хич не се притеснявай за това – просъска той.
Вече изпълнен със съжаление за онова, което беше направил, Рийз им обърна гръб и се отдалечи. Кадетите не го последваха.
Рийз бавно почисти всяко местенце от кабинета на Холербах. От всички места, до които дребните му задължения му осигуряваха достъп, тази стая беше най-интригуващата. Той прокара пръстите си по една редица от книги; страниците им бяха почернели от времето, а подвързиите по гърбовете им бяха съвсем оръфани. Рийз