По страните на Рийз се разля червенина.
– Искате да кажете, че мога да остана?
Холербах изсумтя.
– За пробен период, помни това; толкова дълъг, колкото аз преценя, че е необходим. И освен това, ще трябва да ти осигурим едно наистина добро образование. Давай му на Грийе малко повече зор, нали разбираш? – Старият учен се върна обратно до бюрото и седна в креслото си. Извади очилата от един джоб на халата си, закрепи ги на носа си и отново се наведе над книжата. Вдигна поглед към Рийз. – Нещо друго?
Рийз усети, че се усмихва.
– Мога ли да ви задам още един въпрос?
Холербах се намръщи раздразнено.
– Добре, щом трябва...
– Разкажете ми за звездите. От другата страна на Болдеровия пръстен. Наистина ли са с диаметър милиони километри?
Холербах опита да задържи маската си на раздразнение; тя обаче се стопи до някаква половинчата усмивка.
– Да. И дори малко по-големи! Намират се на голямо разстояние една от друга, разпръснати в едно почти празно небе. Освен това животът им не е хиляда смени, както на долнопробните видове тук, а хиляди милиарди смени!
Рийз се опита да си представи такова великолепие.
– Но... как?
И Холербах започна да му разказва.
5.
След разговора на Рийз с Холербах, Грийе го отведе в едно спално помещение. В дългата плоска сграда имаше място за около петдесет човека и обхванат от огромна стеснителност, Рийз последва суетящия се Учен по пътечката между двете редици съвсем обикновени сламеници. До всеки сламеник имаше по едно малко шкафче и закачалка, на която можеха да бъдат окачвани дрехите; Рийз усети, че се взира с любопитство в няколкото лични вещи, разпръснати по пода и върху шкафчетата – гребени и самобръсначки, малки огледалца, простички пособия за шиене и тук-там, снимки на семейства или момичета. Някакъв млад мъж – друг чирак при учените, ако можеше да се съди по алените ивици, вплетени в гащеризона му – лежеше на единия от сламениците. Той повдигна тесните си вежди към мърлявия външен вид на Рийз, но кимна с приятелска добронамереност. Рийз му кимна в отговор с пламнало лице и побърза след Грийе.
Чудеше се какво точно представлява това място. Колибата на Палис – където се беше приютил от пристигането си досега – му се бе видяла невъобразимо луксозна за вкуса му, придобит на Белт. Това място съвсем не беше толкова луксозно, но въпреки това със сигурност беше място, обитавано от някаква по-висша класа. Може би Рийз трябваше да го почисти; може би щяха да му дадат да спи някъде наблизо...
Стигнаха до един сламеник, върху който нямаше нито чаршафи, нито одеяла; шкафчето до него зееше отворено и празно. Грийе махна с ръка, сякаш за да отпрати някого.
– Тук мисля, че ще стане. – И той се обърна, за да се върне по същия път през спалното помещение.
Объркан, Рийз го последва.
Грийе му се скара:
– По проклетите Кокали, какво ти става бе, момче? Не разбираш ли от дума?
– Съжалявам...
– Тук – Грийе посочи отново сламеника и заговори бавно и извънредно ясно, сякаш говореше на дете. – Ти ще спиш тук отсега нататък. Трябва ли да ти го запиша някъде?
– Не...
– Сложи личните си вещи в шкафчето.
– Аз нямам такива...
– Вземи си одеяла от склада – продължи Грийе. – Другите ще ти покажат откъде. – И без да обръща внимание на стъписания поглед на Рийз в гърба си, Грийе бързо излезе от сградата и хукна да върши следващата си задача.
Рийз седна на сламеника – беше мек и чист – и прокара пръст по фино изработените контури на малкото шкафче. Неговото шкафче.
Беше спрял да диша и усети как по лицето му се разлива силна топлина. Да, това си беше неговото шкафче, неговият сламеник – това беше неговото място на Рафт.
Той наистина беше успял.
Поседя на сламеника няколко часа, без да си дава сметка за развеселените погледи на другите обитатели на спалното помещение. Просто да бъде спокоен, на сигурно място, да може да очаква учебните часове на другия ден – засега това му беше достатъчно.
– Чух как си метнал стария Холербах.
Думите се понесоха сред безчувствеността на Рийз; той погледна нагоре и се озова пред красивото, жестоко лице на младия офицер кадет, когото беше победил в близост до Моста – той се порови в паметта си, за да се сети за името – Доув?
– Сякаш да живеем в тези бараки не си беше и без това достатъчно зле, та сега трябва да ги споделяме с тоя плъх и подобните му...
Рийз погледна дълбоко в себе си и откри само спокойствие и приемане. Сега не беше време да се бори. Той съвсем целенасочено погледна Доув в очите, усмихна се бавно и премигна.