Учениците се разпръснаха да изпълняват задачата си с различна степен на ентусиазъм. Рийз се захвана с огромно желание и през следващите няколко смени бродеше по палубата, въоръжен с махалото си, бележник и определено количество свещи. Той записваше периода на махалото, внимателно водеше записките си и чертаеше логаритмични скали – още и още; наблюдаваше внимателно как равнината на люлеене на махалото оформя различни ъгли с повърхността, което показваше как се променя местната вертикала в зависимост от мястото по повърхността на Рафт, на което се намираше той в момента. После проследи бавното, несигурно люлеене на махалото при самата периферия.
Най-накрая отнесе откритията си на Холербах.
– Мисля, че стигнах до нещо – каза той колебливо на Учения. – Периодът на махалото е пропорционален на корен квадратен от неговата дължина... а също така обратно пропорционален на корен квадратен от ускорението, причинено от гравитацията.
Холербах не каза нищо; той подпря червеникаво-кафявите си пръсти пред лицето си и се втренчи сериозно в Рийз.
След малко Рийз промърмори:
– Прав ли съм?
Холербах изглеждаше разочарован.
– Трябва да разбереш, момче, че в този занаят няма правилни отговори. Има само добри предположения. Ти си направил едно емпирично предсказване; добре, чудесно. Сега трябва да го провериш на фона на теорията, която си научил до този момент.
Вътрешно Рийз изръмжа. Но си тръгна и направи точно това.
По-късно показа на Холербах изводите си за силата и посоката на гравитационното поле на Рафт.
– Начинът, по който полето варира, е доста сложен – каза той. – Първоначално си мислех, че може да намалява като обратен квадратен корен на разстоянието от центъра на Рафт; но е лесно да се забележи, че това не е вярно... Законът за обратния квадратен корен важи само за точни маси или за идеално сферични предмети. Но не и за нещо, което е с формата на чиния за хранене, като например Рафт. Тогава какво се получава?
Холербах просто го наблюдаваше.
– Зная – въздъхна Рийз. – Трябва да отида и да разбера. Нали така?
Това му отне много по-дълго време, отколкото проблемът с махалото. Наложи се да се научи да работи с интеграли в три измерения... а също и да използва векторни сили и равнопотенциални равнини, а също така и да прави разумни приблизителни предположения.
Но той успя. И след като беше направил всичко това, се появи друг проблем. А след него втори, после трети и така нататък...
Времето му обаче не преминаваше изцяло в работа.
По време на една смяна Баерт, с когото Рийз завърза доста свенливо приятелство, му предложи свободен билет за нещо, което се наричаше театър на светлината.
– Няма да се правя, че точно с теб съм искал да посетя това място – усмихна се Баерт. – Тя изглеждаше малко по-хубаво... Но не искам да пропусна представлението или пък да позволя този билет да отиде на вятъра.
Рийз му благодари, въртейки картонената лентичка в ръцете си.
– Театър на светлината? Какво е това? Какво се прави там?
– На Белт няма кой знае колко театри, а? Е, ако не си чувал нищо за това, по-добре изчакай и ще видиш...
Театърът беше разположен отвъд завързаната гора, на около три четвърти от пътя до периферията. Имаше автобусен превоз от централната част на Рафт, но Баерт и Рийз предпочетоха да походят. Докато стигнат до оградата с човешки ръст, която ограждаше театъра, палубата се бе превърнала в доста стръмен наклон, а разходката им – в доста напрегнато изкачване. Тук, на откритото, далеч от покривалото от дървета, горещината от звездата над Рафт беше доста осезаема, така че и двамата пристигнаха с плувнали в пот лица.
Баерт тромаво се обърна, като се опитваше да се захване с плъзгащи се ходила за занитения наклон и се усмихна надолу към Рийз.
– Малко се покатерихме – каза той. – Но ще видиш, че си е струвало. Взе ли си билета?
Рийз порови в джоба си, докато откри ценното парченце картон. Той гледаше поразен как Баерт подава билетите на администратора, след което последва Баерт през един тесен портал.
Театърът на светлината представляваше овал, чиято дълга ос беше около петдесет метра. Самата тя пък беше разположена по привидния наклон на палубата. Напречно на горната част на театъра бяха закрепени пейки. Рийз и Баерт заеха местата си и едва тогава Рийз откри, че пред него има малка сцена, която беше подпряна така, че да е успоредна на хоризонталата на това място – и по този начин беше под наклон спрямо „накривената“ палуба – а зад сцената, в ролята на мощен заден фон на представлението, се простираше наклоненият център на Рафт, обширен метален склон от четвъртити сгради и въртящи се, шумолящи дървета.