Театърът се напълни много бързо. Рийз прецени, че в залата има място за около сто човека и потрепера при мисълта, че ще има толкова много хора, събрани на едно място.
– Напитки?
Той се обърна изненадан. Едно момиче с ослепителна красота стоеше до неговата седалка с поднос с чаши в ръка. Той се опита да ѝ се усмихне и да каже нещо в отговор, но забеляза, че в начина, по който тя стоеше, има нещо странно...
Без каквото и да било усилие или напрягане, момичето стоеше перпендикулярно спрямо палубата; не обръщаше никакво внимание на привидния наклон и стоеше така естествено, сякаш беше равно. Рийз усети как ченето му увисва и всичките му внимателно конструирани разсъждения за илюзорността на наклона на палубата се изпариха. Защото ако момичето стоеше вертикално, тогава той трябва да седеше под ъгъл, без да го подкрепя каквото и да било...
С приглушен вик, Рийз се катурна назад.
Смеейки се, Баерт му помогна да се изправи, а момичето с извинителна усмивка му подаде водна чаша, пълна с някаква прозрачна и светла напитка. Рийз усещаше как страните му пламтят като звезди.
– Каква беше цялата тази работа?
Баерт подтисна смеха си.
– Съжалявам. Винаги става така. Трябваше наистина да те предупредя...
– Но тя как успява да ходи по този начин?
Тесните рамене на Баерт се свиха.
– Ако знаех, нямаше да ми е толкова забавно. Може би магнитни подметки на обувките ѝ? Странното е, че не момичето те кара да се катурнеш... А по-точно сривът на собствените ти сетива, провалът на чувството ти за равновесие.
– Да, страхотно.
Рийз мрачно отпи от чашата си и загледа как момичето се движи сред публиката. Крачките му изглеждаха леки и естествени и колкото и да се напрягаше, той не успя да разбере как то пази равновесие. Скоро обаче се появиха много по-интересни неща за гледане. Например, жонгльори с бухалки, които се премятаха и извисяваха във въздуха под всякакви невъзможни ъгли, след което безпогрешно се връщаха в ръцете на притежателите им.
По време на едно от ръкоплясканията Рийз каза на Баерт:
– Прилича на някаква магия.
– Не е магия – отвърна Баерт. – Елементарна физика; няма нищо повече в цялата тази работа. Предполагам, че от това очите ти на миньор са изхвръкнали, а?
Рийз се намръщи. На Белт нямаше много време за жонглиране... и без съмнение трудът на миньорите даваше средства за това, макар и по някакъв непряк начин. Той дискретно се огледа, за да види останалата част от публиката. Множество златни и алени нашивки, но немного черни или с някакъв друг цвят. Само по-висшите класи? Той подтисна един остър бодеж на презрение и отново насочи вниманието си към представлението.
Скоро дойде моментът за главния номер. Една мрежа за акробатични номера беше поставена така, че да покрие цялата сцена и публиката постепенно утихна. Някакъв духов инструмент засвири тъжна мелодия и на сцената излязоха мъж и жена, облечени в прости трика. Те се поклониха веднъж на публиката, покатериха се на мрежата и започнаха заедно да се носят из обления в звездна светлина въздух. Първоначално правеха елементарни упражнения – бавни и грациозни салта и извъртания – приятни за окото, но не и зрелищни.
След това мъжът и жената се приземиха едновременно на мрежата, подскочиха високо, срещнаха се на върха на траекториите си... и без да се докосват въобще, двамата се извъртяха един около друг и се отдалечиха на много голямо разстояние.
Баерт зяпна.
– Леле, как го направиха това?
– Гравитация – прошепна Рийз. – Просто само за секунда те гравитираха около центъра на тежестта на другия.
Танцът продължи. Партньорите се въртяха един около друг, като подхвърляха гъвкавите си тела в сложни параболи, а Рийз наблюдаваше зрелището с притворени очи, сякаш изпаднал в транс. Физикът в него анализираше сложните движения на танцьорите. Центровете на тежестта им, локализирани някъде около талиите, се движеха по хиперболични орбити из променливите гравитационни полета на Рафт, на сцената и на самите танцьори, така че всеки път, когато танцьорите подскачаха нагоре от мрежата си, траекториите на техните центрове бяха малко или много предварително ясни... Двамата обаче доукрасяваха траекториите с движения на слабите си тела по толкова измамен начин, че изглеждаше така, сякаш си летяха из въздуха както си искат, независими от гравитацията. Какъв парадокс, помисли си Рийз – околната среда на тази вселена, която се състоеше от милиарди гравитационни единици, позволява на човешките същества такава свобода.