– Ох, какъв си досаден комплексар, пийни си малко от това, преди да съм те изритала от автобуса.
Смеейки се, Рийз се предаде и удари една голяма глътка от бутилката.
Беше опитвал няколко вида силни питиета в бара на началника на снабдяването и по-голямата част от тях бяха по-силни от това пенещо се подобие на вино; никое обаче не бе имало такъв ефект върху него. Скоро глобусите, които осветяваха улицата от кабели, започнаха да светят по-приятелски; гравитационното притегляне на Джейън се смесваше с неговото и така ставаше източник на топлина и спокойствие; а повърхностният разговор на другарите му сякаш стана по-жив и увлекателен.
Настроението му се запази, когато се издигнаха над покривалото от летящи дървета и достигнаха сянката на платформата. Огромната метална устна стърчеше навътре от периферията и образуваше черен правоъгълник, изрязан от аленото в небето, а поддържащите го подпори приличаха на мършави крайници. Автобусът изсвистя и спря успоредно на някакви широки стълби. Рийз, Джейън и останалите тромаво слязоха от автобуса и тръгнаха нагоре по стъпалата, за да стигнат до платформата.
Увеселението в чест на хилядната смяна вече беше в пълния си разгар, препълнено от може би стотина дипломанти от различните класове на Рафт. Един бар, оформен върху дървени подпори, работеше усилено, а някакъв нестроен музикален състав дънеше ритмична мелодия – имаше дори няколко двойки, които нерешително танцуваха в близост до ниската сцена на музикантите. Заедно с Джейън, която го водеше търпеливо, Рийз тръгна на разходка около стените на платформата.
Платформата беше доста елегантна като замисъл: да прикрепиш една плоскост от сто квадратни метра към периферията и то под такъв ъгъл, че да пасва на местната хоризонтала, да обградиш всичко това със стъклена стена и по този начин да разкриеш цяла вселена с множество живописни гледки. Откъм вътрешния край беше самият Рафт, наклонен като някаква огромна играчка, за да може да го изследва Рийз. Както и в театъра, усещането да си на сигурна, плоска повърхност придаваше на близостта на обширния склон шеметна тръпка.
Онзи край на платформата, който гледаше към откритото пространство, висеше над периферията на Рафт, а една част от пода беше покрита със стъклени листове. Рийз стоеше над дълбините на Мъглявината; имаше усещането, че се носи във въздуха. Виждаше стотици звезди, разпръснати в огромен триизмерен фонтан, осветяващи атмосферата като лампи-глобуси, широки повече от километър; а в центъра на гледката, в близост до скритата Сърцевина на Мъглявината, звездите бяха струпани на едно място, така че човек добиваше усещането, че се взира в обширна шахта, чиито стени са покрити със звезди.
– Рийз, поздравявам те.
Рийз се извърна. Холербах, мършав, без никаква усмивка върху устните и напълно не на място на фона на цялата тази радостна глъчка, стоеше до него.
Благодаря, сър.
Старият Учен се наведе към него някак конспиративно.
– Аз, разбира се, още от самото начало не се съмнявах, че ще се справиш добре.
Рийз се засмя.
– Сигурен съм, че на моменти аз се съмнявах.
Хиляда смени, а? – Холербах се почеса по бузата. -
Е, хич не се съмнявам, че ще стигнеш много по-далеч... А междувременно, ето ти нещо, върху което да мислиш, момче. Древните, първият Екипаж, не са измервали времето само на смени. Знаем това от архивите им. Използвали са смени, да, но са имали и други единици: „ден“, който е бил приблизително равен на три смени и „година“, която е била приблизително колкото хиляда смени. Ти сега на каква възраст си?
– На около седемнайсет хиляди смени, сър.
– Значи щеше да бъдеш на около седемнайсет „години“, а? Така – за какво предполагаш са се отнасяли тези единици – „ден“, „година“? – Но преди Рийз да успее да отговори, Холербах вдигна ръка и се отдалечи. – Баерт! Значи ти позволиха да стигнеш дотук, въпреки усилията ми да им попреча...
Купи с бонбони бяха пуснати да обикалят около стените. Джейън задъвка някакво пихтиесто вещество и разсеяно задърпа Рийз за ръката.
– Хайде. Не ти ли стигат толкова гледки и наука?
Рийз я погледна, а комбинацията от виноподобие и звезди го караше да се чувства доста замаян.
– Ъ? Знаеш ли, Джейън, въпреки разните истории за нашата родна вселена, понякога това място изглежда доста красиво. – Той се усмихна. – А и ти самата не изглеждаш много зле.
Тя го ръгна по слънчевия сплит.
– Нито пък ти. Хайде сега да потанцуваме.
– Какво? – Еуфорията му се изпари. Той погледна през рамото ѝ към водовъртежа от танцуващи двойки. – Виж какво, Джейън, никога през живота си не съм танцувал.
Тя зацъка с език.