– Благодаря. – Рийз взе питието и засмука пластмасовото зърно на сферата; по езика му се разля горещ алкохол. – Може би наистина имах нужда точно от това.
Шийн го изгледа с неприкрито любопитство.
– Странен чешит си, Рийз, нали?
Той отвърна на погледа ѝ, като позволи на своя да се плъзне по гладката кожа около очите ѝ. Беше поразен от това, че тя всъщност не бе много по-възрастна от самия него.
– В какъв смисъл съм странен?
– Пазиш себе си само за себе си.
Рийз сви рамене.
– Слушай, става въпрос за нещо, което трябва да преодолееш – продължи Шийн. – Необходима ти е компания. Както и на всички нас. Особено след смяна като тази.
– Какво искаше да кажеш преди? – попита той внезапно.
– Кога?
– По време на експлозията. Каза, че било много трудно да се построи нещо, което е достатъчно силно за тази вселена.
– Е, и какво?
– Ами... каква друга вселена съществува?
Тя засмука от напитката си, като пренебрегна призоваващите я крясъци от групата зад нея.
– Кой го е грижа?
– Баща ми имаше навик да казва, че мината убивала всички ни. Човешките същества не били създадени да работят там долу и да пълзят в столове на колелца при условия на пет гравитационни единици.
Тя се разсмя.
– Рийз, голям си образ. Но честно да си кажа, хич не съм в настроение за метафизични размишления. Онова, за което съм в настроение, е да приспя мозъка си с този ферментирал сок от имитации на плодове. Така че можеш да се присъединиш към мен и момчетата, ако искаш, или пък можеш да отидеш да въздишаш по звездите. Разбрано? – Шийн се понесе, като се обърна, за да го изгледа въпросително; той поклати глава, усмихвайки се едва-едва, след което тя продължи да се носи обратно към компанията си и изчезна сред едно малко кълбо от ръце и крака.
Рийз допи питието си, проправи си с мъка път до бара, за да върне сферата и си тръгна.
Над Белт се носеше плътен облак, натежал от дъжд и намаляваше видимостта до няколко метра; въздухът, който той носеше със себе си, изглеждаше извънредно кисел и разреден.
Рийз се скиташе сред кабелите, които опасваха света му, а мускулите му работеха неуморно. Направи два пълни кръга покрай колиби и кабини, които му бяха познати още от детството, като увеличаваше скоростта си, когато минаваше край добре познати физиономии. Влажният облак, разреденият въздух и ограничеността на Белт сякаш се събираха някъде във вътрешността на гръдния му кош. Из черепната му кутия се надпреварваха хиляди въпроси. Защо човешките материали и строителни техники бяха толкова неподходящи да устоят на силите в света? Защо човешките тела бяха така крехки пред лицето на тези сили?
Защо трябваше да починат родителите му, преди да са отговорили на въпросите, които го преследваха още от детството му?
Проблясъци на рационалност просветваха в тинята на изтощената му мисъл. Родителите му не разбираха положението си по-добре, отколкото той своето; не бе имало нищо друго, освен легенди, които те му разказваха преди горчивата си смърт. Детски приказки за някакъв Кораб, Екипаж, за нещо, наречено Болдеров пръстен... Родителите му обаче бяха живели с примирение. Те, както и останалите обитатели на Белт – дори и най-блестящите като Шийн – сякаш напълно приемаха участта си. Изглежда единствено Рийз беше преследван от въпроси и съмнения, които не бяха получили отговор.
Защо не можеше и той да бъде като всички останали? Защо не можеше просто да приеме и да бъде приет?
Остави се да се носи, за да си отпочине, защото го бяха заболели ръцете. По лицето му се сипеше мъгла от облака. В цялата му вселена съществуваше едно-единствено същество, на което можеше да говори за всичко това – което реагираше по най-смислен начин на въпросите му.
И това беше един багер.
Усетил внезапен импулс, Рийз се огледа наоколо. Вероятно се намираше на стотина метра от най-близката елеваторна станция за мината; ръцете и краката му го понесоха натам с подновена енергия.
Облачната мъгла се завихри след Рийз при влизането му в станцията. Мястото беше абсолютно празно, както и бе очаквал. Цялата смяна до сутринта щеше да бъде пропусната; едва след два-три часа работниците от следващата смяна щяха да започнат да пристигат със сълзящи очи.
Станцията не представляваше почти нищо повече от още една кубическа желязна барака, закрепена в рамките на Белт. По-голямата част от нея беше заета от масивен цилиндър, около който беше навит новичък кабел. Цилиндърът беше рамкиран с повдигащи механизми, направени от някакъв метал, който оставаше недосегаем за ръждата, а на кабела беше окачено тежко кресло, снабдено с големи, плътни колела. Горната част на креслото завършваше с опори за главата и врата, а самото кресло беше покрито с дебела тапицерия. Към подпората в единия край на цилиндъра беше прикрепено контролното табло; таблото беше квадрат с дължината на човешка ръка и съдържаше оцветени бутони и циферблати с големината на юмрук. Рийз набързо набра една прилична поредица от команди на таблото и повдигащият цилиндър започна да вибрира.