Когато свърши работата си с клавиатурата и се обърна назад, видя, че Обсерваторията е опустяла. По недосегаемия под бяха разхвърляни листове хартия и малки инструменти, а някои от тях се носеха в слоя на равновесието. Но миризмата на изгоряло продължаваше да витае из въздуха.
с някакво чувство за лекота Рийз прекоси залата и се
[тук в сканирания файл липсват страници 110 и 111 – бел. WizardBGR]
направя нищо по въпроса, а и никога не съм можел. Моята работа беше да държа Рафт непокътнат. А кой ще прави това за в бъдеще, а?
– Минен плъх.
Гласът зад него беше задъхан, почти пресипнал от въодушевление. Рийз се извърна. Лицето на Гоувър беше почервеняло, а очите му святкаха живо. Беше разкъсал нашивките от раменете си и ръцете му бяха покрити с кръв до лактите. Зад него се приближиха още десетина млади мъже; докато оглеждаха домовете на офицерите, лицата им се бяха удължили от глад.
Рийз усети как ръцете му се свиват в юмруци и нарочно ги отпусна. Като се опитваше да поддържа гласа си равен, той каза:
– Трябваше да накарам да те приберат, когато все още имах възможност. Какво искаш, Гоувър?
– Имаш последен шанс, плъх такъв – меко заговори Гоувър. – Ела сега с нас или ще понесеш всичко, което сме приготвили за тези порочни стари мошеници. Последна възможност.
Втренчените погледи на Гоувър и Холербах представляваха почти осезаеми напрежения: задушливата миризма на дим, врявата, окървавеният труп на палубата – всичко това сякаш се сля в съзнанието му и той се почувства така, сякаш носеше на гърба си цялата тежест на Рафт и неговите обитатели.
Гоувър чакаше.
7.
Въртенето на завързаното дърво беше спокойно и унасящо. Палис седеше до топлия дънер и бавно дъвчеше дажбата си за този полет.
През плътния листак се промушиха една глава и едни рамене. Беше някакъв млад човек; косата му беше мазна и сплъстена, а рошавата му брада бе залепнала от пот по гърлото. Той се огледа несигурно.
Палис каза меко:
– Разбирам, че имаш основателна причина да нарушаваш спокойствието на дървото ми, момко. Какво правиш тук?
Посетителят се издърпа нагоре през листата. Палис забеляза как гащеризонът на момчето още носи белезите от наскоро отстранени нашивки. Срамота, помисли си Палис, че и самият гащеризон не е свален – и изпран – със същата енергичност.
– Моите почитания, пилоте на дървото. Казвам се Буун и съм от братството на Инфраструктурата. Комитетът ми нареди да те открия...
– Пет пари не давам, дори самият Джо Боуни да ти е пъхнал някоя пищялка в задника, за да ти помогне да стигнеш дотук – прекъсна го Палис с равен тон. – Пак те питам. Какво правиш на дървото ми?
Усмивката на Буун се стопи.
– Хората от Комитета искат да се видят с теб – отвърна той с едва доловим глас. – Ела на платформата. Веднага.
Палис си отряза едно парче месоподобие.
– Не искам да имам нищо общо с проклетия ви Комитет, момче.
Буун се почеса разколебано под мишницата.
– Но трябва да го направиш. Комитетът... това е заповед...
– Добре, момко, ти предаде съобщението си – рязко отсече Палис. – А сега се измитай от дървото ми.
– Да им кажа ли, че ще дойдеш?
Вместо да отговори, Палис прокара пръст по острието на ножа си. Буун се шмугна отново в листака.
Палис забучи върха на ножа в дървесината на дънера, изтри ръцете си с едно сухо листо и се придърпа към периферията на дървото. Легна по корем сред аромата на листата, като позволи стабилното въртене на дървото да му осигури поглед към целия Рафт.
Под покривалото си от дървета палубата се беше превърнала в едно доста тъмно място: от срутените сгради още се точеха нишки дим, а Палис забеляза и тъмни райони по големите улици, по които иначе имаше страшно много кабели. Това беше нещо ново: значи вече трошаха глобусите на лампите. Как ли щеше да се чувства този, който разбие последния, зачуди се той. Да унищожиш и последната останка от древните лампи – как ли би се чувствал човек остарявайки, като знае, че точно неговите ръце са направили това?
След бурното избухване на революцията Палис просто се бе оттеглил при дърветата си. С определени запаси от вода и храна той се надяваше да остане тук, сред възлюбените си клони, на достатъчно разстояние от болката и гнева, които вилнееха из целия Рафт. Дори си беше помислил дали да не изчезне, просто да отлети някъде сам. Кокалите знаеха, че той не беше на нито една от двете страни в тази абсурдна схватка.