Но, разсъждаваше Палис, той все пак беше човешко същество. Такива бяха и търчащите по Рафт фигури – дори и самоназначилият се Комитет, а също така и онези изгубени души на Белт. И когато всичко това свършеше, пак щеше да им трябва някой да им носи храна и желязо.
Така че той просто беше изчаквал над бойното поле, с надеждата, че ще го оставят да бъде...
Но сега антрактът беше свършил.
Пилотът въздъхна. Значи, Палис, ти можеш да си се криеш от тъпата им революция, но тя май няма намерение да се крие от теб.
Трябваше да отиде, разбира се. Ако не го направеше, щяха да дойдат да го заберат с бутилките си с възпламенителна течност...
Той отпи голяма глътка вода, затъкна ножа в колана си и плавно се спусна през листака.
Проправи си път до една улица и потегли към периферията.
Улицата беше опустяла.
Потръпвайки, Палис откри, че се ослушва за ехо от тълпите, които бяха минали по този път преди няколко смени. Но тишината на обширната централна улица беше дълбока и призрачна. Доминиращата миризма беше на изгоряло дърво, а върху нея се бе наслоил стипчивият мирис на пърлено месо; той обърна лице нагоре към спокойния покров от дървета и помръдна ноздри, за да усети мекия бриз с аромат на дърво откъм клоните.
Както беше подозирал, голяма част от глобусите на лампите висяха на кабелите си под формата на натрошени парчета, а от това улицата изглеждаше полутъмна. Рафт се бе превърнал в място на тягостна тъмнина, а одеялото от сенки се повдигаше тук-там, за да разкрие по някоя гледка от този отвратителен нов свят. Пилотът видя как едно дете облизва остатъците по сандък за храна, който беше опразнен преди много време. Палис различи някаква фигура, която висеше на въже, завързано за кабелите на дърветата; локвичка от нещо кафяво и гъсто беше засъхнала на палубата под нея...
Палис усети как храната в стомаха му се преобръща. Продължи нататък.
I маршова стъпка откъм платформата се приближи група млади мъже, а нашивките по раменете им бяха тенденциозно разкъсани. Очите им бяха широко отворени от радост; въпреки мускулите си, Палис отстъпи встрани, когато минаха покрай него.
Най-сетне стигна до края на кабелната плетеница и – с известно облекчение – застана под открито небе. Тръгна нагоре по привидния наклон към периферията и найсетне изкатери широките, кухи стъпала към платформата. В главата му нахлуха някакви объркани спомени. Не беше идвал тук от забавата в чест на хилядната си смяна. Припомни си бляскавите костюми, смеховете, напитките, своята собствена тромавост поради това, че беше с широк кокал...
Е, днес със сигурност нямаше да открие тук забава.
В горната част на стълбата двама мъже блокираха пътя му. Бяха на ръст горе-долу колкото Палис, но малко по-млади; смътна враждебност изкривяваше чертите им.
– Аз съм Палис – заяви той. – Специалист по дърветата. Дошъл съм, за да се видя с Комитета.
Те го изгледаха подозрително.
Палис въздъхна.
– И ако вие, глупаци, се махнете от пътя ми, може и да свърша това, за което съм дошъл.
По-ниският от двамата – четвъртит, плешив мъж – направи крачка към него. Палис видя, че държи в ръка дървена бухалка.
– Слушай...
Пилотът се усмихна, като позволи на мускулите си да се издуят под ризата му.
По-високият пазач каза:
– Остави това, Сийл. Очакват го.
Сийл се намръщи, а след това просъска:
– По-късно, смешнико.
Палис пусна една още по-широка усмивка:
– Удоволствието ще бъде мое.
Той мина покрай пазачите и тръгна надолу към равнината на платформата, като междувременно се чудеше на собственото си поведение. Абе, какъв беше смисълът да се противопоставя на ония двамата? Дали насилието, стоварването на юмрука му върху нечий кокал, беше толкова приятно, че искаше да бъде отприщено?
Хубав отговор в тези нестабилни времена, Палис.
Той закрачи бавно към центъра на платформата. Мястото почти не можеше да бъде сравнено с начина, по който бе изглеждало преди. По палубата лежаха разпръснати кашони от храна, които бяха изпразнени само наполовина; при вида на развалящата се храна Палис си припомни с пристъп на гняв умиращото от глад дете, което беше видял на не повече от половин километър оттук.
По платформата бяха наредени някакви дървени маси. По тях лежаха най-разнообразни трофеи – снимки, униформи, дълги нашивки в златно, едно устройство, наречено планетарий, което Палис си спомни, че бе виждал в кабинета на Холербах, но също така и книги, карти, списъци и цели купища хартия. Явно някакво правителство, което продължаваше да съществува на Рафт, се беше настанило тук.