Декър почеса посивяващата си брада.
– Ами, аз мога да действам само от позицията на говорител на Временния комитет, разбира се...
– Разбира се.
– Трябва да откараме няколко товара на Белт. Имаме нужда от теб, за да ръководиш полета.
– Товари? Какви?
Декър кимна към групичката учени.
– Онези там като начало. Работна ръка за мината. Поне повечето от тях; тук ще задържим младите, здравите.
– Много благородно.
– Освен това трябва да отнесеш една машина за провизии.
Палис се намръщи.
– Ще дадете на Белт една от машините ни?
– Ако си прочетеш уроците по история, ще разбереш, че и те имат право на това, нали...
– Хич не ми говори на мен за история, Декър. От каква гледна точка ще направите това?
Декър присви устни.
– Увеличаването на общата загриженост на Рафт за нашите братя на Белт не бива, да си го кажем направо, да се опонира в настоящия момент от всеки достатъчно разумен човек.
– Значи искаш да угодиш на тълпата. Но ако Рафт загуби икономическото си превъзходство над Белт, ти също ще загубиш.
Декър се усмихна.
– Ще решавам този проблем, когато се стигне до него. Полетът до Белт е дълъг, Палис; ти знаеш това много подобре от всеки друг. Така че между тръгването и пристигането могат да се случат много неща.
– Ти съвсем целенасочено ще загубиш една от машините ни? По Кокалите, Декър...
– Не съм казал такова нещо, стари приятелю. Единственото, което имам предвид, е, че пренасянето на една машина с дърво – или няколко дървета – е огромно техническо предизвикателство за твоите колеги.
Палис кимна. Декър беше прав, разбира си; трябваше да се използва ескадра от шест или седем дървета, между които да бъде окачена машината. Той щеше да се нуждае от най-добрите си пилоти, за да се запази подобна група през целия път до Белт... през главата му минаха имена и лица...
А срещу него Декър се усмихваше. Палис се намръщи раздразнено. Единственото, което един човек като Декър трябваше да направи, бе да му пусне мухата на някой интересен проблем и всичко останало излиташе от главата му.
Декър се обърна, за да наблюдава заниманието на съреволюционерите си.
Младият офицер беше избутан на повече от метър зад стъклената стена. Сълзи се сливаха с кръвта, засъхнала по страните му и докато Палис наблюдаваше, пикочният мехур на офицера се изпразни; около чатала му се появи петно, а това само накара тълпата да зареве още по-силно.
– Декър...
– Не мога да го спася – заяви неотстъпчиво Декър. – Няма да се отрече от нашивките си.
– Браво на него.
– Някакъв идиот-самоубиец.
Изведнъж от редиците на треперещите учени се отскубна една фигура. Беше млад, тъмнокос човек. Той извика:
– Не! – и размахвайки покритите си с белези юмруци, се хвърли към гърбовете на тълпата.
Ученият скоро изчезна под градушка от юмруци и ботуши; в крайна сметка и той беше избутан – окървавен и с разкъсани дрехи – на гредата. И през пресните рани, мърсотия и небръснатата брада Палис си даде сметка изведнъж, че разпознава амбициозния млад човек.
– Рийз – едва чуто промълви той.
Рийз застана с лице към лаещите, изкривени лица, докато главата му още звънтеше от ударите, които се бяха стоварили върху него. Над главите на тълпата той виждаше малкото стадо Учени и офицери; те се бяха скупчили, без да имат сили дори да наблюдават смъртта му.
Офицерът се наведе към него и се провикна през шума.
– Трябва да ти благодаря, минен плъх.
– Не си прави труда, Доув. Изглежда не съм готов още да наблюдавам как някой умира сам. Дори това да си ти.
Сега към тях се насочиха ръчкащи ги юмруци и бухалки. Рийз направи предпазлива крачка назад. Трябваше ли да пропътува такова разстояние, да научи толкова много... само за да свърши всичко по този начин?
...Той си спомни времето на революцията, момента, в който се бе изправил срещу Гоувър пред Моста. Тъй като беше останал сред Учените, показвайки по този начин на кого остава верен, Гоувър се изплю на палубата и му обърна гръб.
Холербах беше просъскал:
– Ти, загубен млад идиот. Какво си мислиш, че правиш? Най-важното е да оцелееш... Ако не подновим работата си, и всяка втора смяна да има революция пак няма да излезе нищо.
Рийз поклати глава. В думите на Холербах имаше логика, но със сигурност имаше и някои неща, които бяха по-важни от това просто да оцелееш. Може би когато стигнеше възрастта на Холербах, и той щеше да вижда нещата по-различно...
с течение на смените постепенно беше лишен от храна, вода, подслон и сън и бе заставен да изпълнява някакви съвсем елементарни задачи по поддържането на палубата с възможно най-примитивните инструменти. Изстрадал бе продължителните унижения мълчешком, в очакване мракът над Рафт да се разсее.