Рийз се намести в креслото, като внимателно опъна дрехите под задника и бедрата си. На повърхността на звездата някоя гънка по плата можеше да реже като нож. Върху контролното табло светна червена лампичка, хвърляйки мрачни сенки и основата на кабината се плъзна настрани с леко стържене. Древната машина работеше на фона на хорово стържене и скърцане; цилиндърът се завъртя и кабелът започна да се развива.
С подскок Рийз се спусна през пода на станцията и потъна в гъстия облак. Креслото беше придърпвано по водещия кабел; водачът напредваше през мъглата – Рийз знаеше това, – за да измине четиристотин метра към повърхността на звездата. Познатото усещане от промяната в гравитацията се появи в стомаха му като допир от нежни ръце. Белт се въртеше с малко по-голяма от орбиталната си скорост – за да може веригата от кабини да остане опъната, а няколко метра под Белт центростремителната сила започна да чезне, така че Рийз се понесе бързо през истинска безтегловност. След това влезе в гравитационната яма на звездното ядро и теглото му бързо се възвърна, натоварвайки гърдите и стомаха му като желязо.
Въпреки неприятното усещане от спускането, той изпита чувство на облекчение. Чудеше се какво ли щяха да си помислят колегите му, ако можеха да го видят сега. По своя воля да слезе в мината по време на свободна смяна... и то за какво? За да си говори с някакъв багер!
Пред очите му заплува овалното лице на Шийн – интелигентно, скептично и прагматично.
Усети как страните му пламнаха от червенина и изведнъж се зарадва, че спускането му беше скрито в мъглата.
Излезе от мъглата и пред погледа му се показа звездното ядро. То представляваше шуплесто, петдесет метра широко кълбо от желязо, видимо надраскано от ръцете и машините на хората. Водещият кабел – както и разклоненията му, разпръснати равномерно около Белт – скърцаха по протежение на железния екватор със скорост един метър в секунда.
Спускането му забави ход; Рийз си представи повдигащия механизъм четиристотин метра над главата му, напънал се да го държи така, че да уравновеси мощното притегляне на звездата. Сега теглото се възвръщаше много по-бързо и достигна до способния да изтърбуши гръдния му кош връх от пет гравитационни единици. Колелата на креслото започнаха да се въртят с бръмчене; след това внимателно докоснаха движещата се желязна повърхност. Получи се удар, който го остави без въздух. Кабелът рязко се освободи, заплющя в обратна посока и изчезна в мъглата. Креслото бавно се търколи и накрая спря, след като беше отнесло Рийз на няколко метра от релсата на кабела.
Няколко секунди Рийз остана неподвижен в тишината на безлюдната звезда, за да може дишането му да се приспособи. Вратът, гърбът и краката му се чувстваха удобно в дебелата тапицерия, без по тях да се забелязват парчета срязана от натиска на въздуха плът или дреха. Той внимателно вдигна лявата си ръка; усещането беше като че ли около нея бяха увити железни ленти, но Рийз успя да достигне малкото контролно устройство, инсталирано в страничната облегалка на креслото.
Извъртя глава на няколко градуса наляво и надясно. Креслото му стоеше самотно в центъра на железен пейзаж. Плътна ръжда покриваше повърхността, надраскана от долини с дълбочина по няколко сантиметра и надупчена от малки кратери. Хоризонтът беше на не повече от дванайсетина метра; струваше му се, че седи на върха на някой купол. Погледнат през слоя от облаци около звездата, Белт представляваше верига от кутийки, която се движеше из небето, а кабелите му завъртаха кабините и работилниците с по един пълен оборот на всеки пет минути.
Рийз често беше прехвърлял в ума си последователността от събития, която беше довела до съществуването на тази гледка. Звездата вероятно беше стигнала до края на активния си живот много векове преди това, оставяйки след себе си едно бавно въртящо се ядро, нажежено до бяло. В това нагорещено море са се образували острови от втвърдено желязо, които са се сблъсквали и постепенно са се слели. Най-накрая около желязото трябва да се е втвърдила кожица, която е ставала все по-плътна и изстинала. В този процес са били уловени мехурчета въздух, които са нашарили сферата с каверни и тунели – и по този начин са я направили достъпна за човешките същества. Най-накрая преситеният с кислород въздух на Мъглявината е повлиял на блестящото желязо, като го е покрил с патина от кафяв оксид.