– Ти не знаеш за какво говоря, нали?
– Джейм, нямам ни най-малка представа. Никой не ни казва нищо на нас, изгнаниците...
Джейм издаде нещо като смях и се почеса по главата. След това огледа небето, като търсеше определени поярки звезди, явно преценявайки положението на пластината.
– Е, много скоро ще разбереш. Вече почти пристигнахме. Погледни, Рийз. Под нас, някъде вдясно от мен...
Рийз легна по корем и пъхна главата си под пластината. Първоначално не можеше да види нищо в посоката, която му беше казал Джейм, но след това, като примижа, успя да различи едно малко, тъмно петно материя.
Часовете се нижеха един след друг. Джейм внимателно нагласи мощта, с която работеха реактивните двигатели. Петното прерасна в кълбо с цвета на засъхнала кръв. Най-накрая Рийз различи човешки фигури, които стояха или пълзяха навсякъде по кълбото, сякаш бяха залепени за него; ако се съдеше по големината им, сферата вероятно беше с диаметър около трийсет метра.
Джейм се присъедини към него. с разсеян дружески жест, той подаде бутилката на Рийз.
– Вземи. Виж сега, момче; онова, което трябва да помниш, ако искаш да оцелееш за повече от половин смяна, е, че хората там долу са човешки същества като мен и теб...
Вече се приближаваха към повърхността. Сферичният свят беше доста пренаселен с хора, както възрастни, така и деца; те се движеха голи или пък носеха прокъсани туники и бяха еднакво ниски, четвъртити и с много мускули. Един мъж стоеше под малкия им летателен апарат и наблюдаваше приближаването им.
Повърхността на мъничкия свят се състоеше от листове от нещо, което приличаше на износени парцали. От тях тук-там се подаваха косми. На едно място листовете се бяха протрили и показваха вътрешната структура на мъничкия свят.
Рийз видя белееща се кост.
Той отпи треперейки от бутилката на Джейм.
Мъжът под тях вдигна глава; погледът му срещна този на Рийз и Кокалът вдигна ръце, сякаш за да направи жест за добре дошъл.
9.
Джейм плавно приземи пластината върху пукащата повърхност на мъничкия глобус. Захвана се мълчаливо за работа, която се състоеше в това да развързва партидата метал от мрежата.
Рийз увисна на мрежата и се огледа с налудничав поглед около себе си. Ограниченият хоризонт беше съставен от космат, кафеникав материал и се въртеше много мудно. Рийз отново видя белия цвят на костта, който се подаваше през пролуките на повърхността.
Усети как пикочният му мехур всеки момент ще сдаде багажа. Затвори очи и клекна долу. Хайде, Рийз, изправял си се и пред по-големи опасности от тази, по-непосредствени заплахи...
Но Кокалите бяха мит още от детството му, чудовища, които се появяваха по времето, когато децата си лягат, за да плашат тези, които са непослушни. Със сигурност в една вселена, която подслоняваше спокойния, пълен с машини интериор на Моста, нямаше място за подобна грозота!
– Добре дошъл – каза тънък и сух глас. – Значи си ни довел още един гост, Джейм? – Мъжът, когото Рийз бе видял от въздуха, сега се беше надвесил над пластината и поемаше наръч метал от Джейм. До краката на този мъж бяха струпани няколко съвсем обикновени на външен вид пакета с хранителни продукти. Джейм бързо ги натовари на пластината и ги завърза за мрежата.
Кокалът беше квадратен, с гръден кош, който приличаше на бъчва, а главата му представляваше набръчкана сфера без нито един косъм по нея. Беше облечен в грубо изрязан лист от материала, с който бе покрита повърхността. Усмихна се и Рийз видя, че подобната му на пещера уста беше абсолютно беззъба.
– Какво има, момче? Няма ли да помогнеш на стария Куид?
Рийз усети как пръстите му се стягат около вървите на мрежата. Джейм застана над него с един пакет метал.
– Хайде бе, момче. Взимай това и слизай от пластината. Нямаш никакъв избор, не разбираш ли? А ако покажеш, че се страхуваш, нещата хич няма да тръгнат добре за теб.
Рийз усети как в гърлото му се надига стон; сякаш всички отвратителни размишления, които някога беше чувал за начина на живот на Кокалите, се бяха върнали, за да го лишат от целия му кураж.
Стисна силно устни. По дяволите, та той беше Учен Втори ранг. Успя да докара стабилния, уморен поглед на Холербах. Щеше да преодолее всичко това. Трябваше.
Рийз отви пръстите си от мрежата и се изправи, принуждавайки рационалната част от мозъка си да работи на пълни обороти. Почувства се тежък, муден; гравитацията беше може би една гравитационна единица и половина. Значи теглото на малката планета трябваше да е колко? Трийсет тона?
Той взе метала и без да се колебае, слезе от пластината върху повърхността. Краката му потънаха няколко сантиметра в това, от което се състоеше тя. Беше мека, нещо като необработен плат и бе покрита със стърчащи косми, които драскаха глезените му; и, о, Боже, беше топла, като кожата на огромно животно...