Или на човек.
Сега, за негов ужас, пикочният му мехур сдаде багажа; надолу по краката му се спусна топла влага.
Куид отвори беззъбата си уста и зарева от смях.
Чувствайки се сигурен горе на пластината, Джейм каза:
– Няма нищо срамно, момче. Помни това.
Странната размяна беше свършила и Джейм се зае с контролните устройства. с едно облаче горещ дим пластината се вдигна, като остави четири овъглени вдлъбнатини в меката повърхност. В рамките на няколко секунди пластината вече се бе превърнала във въздуха в играчка с размерите на юмрук.
Рийз свали поглед. Около стъпалата му урината беше направила локвичка, която малко по малко попиваше в повърхността.
Куид пристъпи към него, а под краката му пукаше.
– Ти вече си Кокал, момче! Добре дошъл на задната дупка на Мъглявината. – Той махна с ръка към локвичката в краката на Рийз. – И още нещо – аз на твое място не бих се притеснявал за това. – Той се ухили и облиза устните си. – Много ще му се радваш, когато ожаднееш малко повече...
През главата на Рийз преминаваха какви ли не ужасни мисли; той потрепера, но задържа неподвижен погледа си върху Куид.
– Сега какво да правя?
Куид отново се разсмя.
– Ами, твоя си работа. Можеш да останеш тук и да чакаш някой да те откара, което никога няма да се случи. Но можеш и да ме последваш. – Той намигна и с желязото под мишница, се отдалечи по пукащата повърхност.
Рийз остана неподвижен няколко секунди, изпълнен с нежелание да напусне последната сянка от връзката си със света, който беше на много километри от това място. Но май наистина нямаше никакъв избор; този гротесков образ беше единственото, за което можеше да се хване.
Като премести тежестта на желязото в ръцете си, той пристъпи предпазливо по топлата, неравна повърхност.
Обходиха около половината от обиколката на малкото кълбо. Минаваха покрай груби колиби, разпръснати по съвсем произволен начин по повърхността; повечето сгради бяха прости палатки от материала, с който беше покрита планетата и който сигурно едва ги опазваше само от дъжда, но други бяха по-солидни, с метални рамки за основа, както видя Рийз.
Куид се разсмя.
– Впечатлен ли си, миньоре? Издигаме се в обществото, нали? Едно време всички бяха свикнали да ни отбягват. Онези от Рафт, миньорите, всички. Прекалено горди, за да общуват с такива като Кокалите след „престъплението“, което извършваме с това, че живеем... Но сега звездите са на път да изгаснат. Нали, миньоре? И изведнъж всички се борят за оцеляване; и изведнъж започват да учат уроците, които ние сме научили преди много хиляди смени. – Той се наклони към Рийз и отново му смигна. – Всичко е търговия, нали разбираш. За малко желязо, малко лукс, ние пълним празните гърнета за храна на миньорите. Докато получават добре опаковани гърнета, не им е необходимо да разсъждават много-много върху това какво има в тях. Прав ли съм? – И той се разсмя отново, като опръска лицето на Рийз със слюнка.
Рийз се дръпна, без да може да каже нито дума.
От колибите изскочиха няколко деца, които се вторачиха в Рийз. Голите им телца бяха тантурести и мърляви. Възрастните почти не му обръщаха внимание, когато минаваше покрай тях; те седяха на плътни кръгове в колибите си и тананикаха тихи, натрапливи песни. Рийз не разбираше думите, но мелодията се повтаряше многократно и беше въздействаща.
Куид каза:
– Много съжалявам, ако ти изглеждаме антисоциални. Има един кит в небето откъм Сърцевината, нали разбираш; много скоро ще успеем да го привлечем с песните си по-близо. – Погледът на Куид стана замечтан и той облиза устни.
Докато минаваха покрай една особено потрошена колиба, кракът на Рийз пропадна под повърхността. Озова се потънал до глезена в отвратителни, вонящи отпадъци. Той отстъпи назад с вик и започна да трие краката си в една по-чиста част от повърхността.
Куид зарева от смях.
Някакъв глас от вътрешността на колибата каза на Рийз:
– Не се притеснявай. Ще свикнеш с това.
Рийз вдигна поглед, стъписан от познатия глас. Като забрави мърсотията, той пристъпи по-близо до мрачната колиба и надникна. Един мъж седеше сам вътре. Беше нисък и рус, а тялото му бе слабо и загърнато в останките от някаква туника. Лицето му беше скрито от заплетена брада...
– Горд, ти ли си?
Човекът, който навремето бе изпълнявал ролята на главен инженер на Белт, кимна тъжно.