– Здравей, Рийз. Не мога да кажа, че съм очаквал да те видя тук. Мислех, че си забягнал нелегално на Рафт.
Рийз се огледа наоколо; Куид изглеждаше готов да го чака, очевидно много развеселен. Рийз приклекна и разказа набързо историята си. Горд кимаше със съчувствие. Очите му бяха пълни с кръв и сякаш се мержелееха в тъмнината.
– Но какво правиш ти тук?
Горд сви рамене.
– Още едно избухване на леярна. Това преля чашата. Твърде много отнети човешки животи. Накрая решиха, че всичко е по моя вина и ме изпратиха на заточение... Знаеш ли, че тук има доста от нас, хората от Белт? Или поне доста бяха докарани... Времената се влошиха, откакто ти избяга. Преди няколко хиляди смени заточаването на някого тук долу би било немислимо. Мие почти не признавахме, че това място съществува; докато не започнахме да търгуваме, аз дори не бях сигурен, че проклетите Кокали са реалност. – Той протегна ръка към една сфера с някаква течност; вдигна я към устните си и подтисна тръпките, докато пиеше.
Като го видя, Рийз изведнъж си даде сметка за своята собствена огромна жажда.
Горд свали сферата и избърса устни.
– Но да ти кажа честно, в известен смисъл бях доволен, когато накрая ме признаха за виновен. – Очите му се бяха зачервили. – Така ми беше дошло до гуша от всичко; смъртните случаи, миризмата на изгоряло, борбата да се изграждат стени, които не можеха да стоят прави... – Той сведе поглед. – Знаеш ли, Рийз, тези от нас, които са изпратени тук, са си заслужили онова, което ни се случва. Това е възмездие.
– Хич не ме карай да вярвам в такива глупости – промълви Рийз.
Горд се засмя; звукът беше призрачен и сух.
– По-добре е да повярваш. – Той протегна напред сферата си. – Вземи. Жаден ли си?
Рийз погледна сферата с копнеж, като си представи хладното търкулване на водата по езика му – но тогава го налегнаха разни мисли относно произхода на течността, които го изпълниха с отвращение и той избута сферата встрани с поклащане на глава.
С вперен в Рийз поглед, Горд отпи още една голяма глътка.
– Нека те посъветвам нещо – каза меко той. – Хората тук не са убийци. Няма да ти направят нищо лошо. Но имаш пълно право на избор. Или ще приемеш начина им на живот – да ядеш каквото те ядат и да пиеш каквото те пият, – или ще свършиш в пещите. Така стоят нещата. Разбираш ли, в известен смисъл това е логично. Нищо не отива на вятъра. – Той се засмя, после замълча.
Някаква призрачна, нехармонична песен долетя до колибата.
– Куид спомена нещо за това как пеели на китовете – обади се Рийз с широко отворени очи. – Може ли това да е...
Горд кимна.
– Легендите не са измислица... а гледката си струва. Може би ти ще разбереш това по-добре от мен. Има известна логика в него. Необходим е някакъв приток на храна отвън, не е ли така? Нещо, което да попречи на този свят да. погълне сам себе си до кожата и костите, макар че местното население на Мъглявината въобще не е толкова хранително. Освен това има няколко интересни буболечки, които можеш да си уловиш – подозирам, че това е причината, поради която на първите Кокали не са им разрешили да се върнат на Рафт...
– Хайде бе, момче – провикна се Куид и премести товара си от желязо в другата ръка.
Рийз го погледна, а след това и Горд. Изкушението да остане с Горд, поне с някой, който да му напомня за миналото, беше много силно... Горд отпусна главата си на гърдите, докато от устата му продължаваха да се нижат думи.
– По-добре е да вървиш – измънка той.
Ако Рийз искаше да храни поне някаква надежда, че ще се махне от това място, имаше само един избор.
Без да казва нищо, той стисна рамото на Горд. Инженерът не го погледна. Рийз стана на крака и излезе от колибата.
Домът на Куид беше относително просторен, построен около една рамка от железни стълбове. Прозорци нямаше, но някакви парчета от изтъркана до много тънко кожа пропускаха гадно кафеникава светлина.
Куид позволи на Рийз да остане; Рийз предпазливо се настани в един тъмен ъгъл с опрян в стената гръб. Но Куид почти не разговаряше с него и накрая, след като хапна някакво незнайно месо, Кокалът се хвърли на пода и удобно потъна в сън.
Рийз поседя така няколко часа с широко отворени очи; призрачното оплакване на певците на китове се носеше около него като гоблен от звуци и той потъна в себе си, сякаш за да избяга от странната обстановка наоколо. Найнакрая го обзе умора и полегна на земята. Постави глава върху сгънатата си ръка. Повърхността беше толкова топла, че нямаше нужда от одеяло и скоро се унесе в неспокоен сън.
Без да обръща каквото и да било внимание на Рийз, Куид търчеше насам-натам и изпълняваше мистериозните си задължения. Той живееше сам, но ако се съдеше по посещенията, които правеше в съседните палатки, тръгвайки с пакети желязо и връщайки се като си оправяше дрехите и обърсваше устата си, желязото му купуваше лек против самотата.