Първоначално Рийз подозираше, че Куид е нещо като лидер, но скоро му стана ясно, че тук не бе направено кой знае какво по отношение на формалната структура на планетата. Някои от Кокалите си имаха относително добре определени роли – например Куид беше принципният представител пред посетителите от мината. Но отвратителната околна среда изглеждаше напълно самоподдържаща се и нямаше кой знае каква нужда от организирана поддръжка. Явно само ловът на китове събираше общите усилия на населението под формата на някакво сътрудничество.
Рийз остана в ъгъла си в рамките може би на две смени. Но тогава жаждата му се превърна в непоносима болка и с пресипнал глас той помоли Куид за нещо за пиене.
Кокалът се засмя, но вместо да се пресегне за една сфера от своите запаси, той даде знак на Рийз и напусна колибата.
Рийз се изправи на изтръпналите си крака и го последва.
Изминаха около четвърт от обиколката на малката планета и стигнаха до едно пропукано място в повърхността от кожа. Широката може би около метър дупка беше неравномерно скъсана и напомняше неприятно на засъхнала рана. От краищата ѝ се показваха натрошени парчета кости.
Куид клекна до дупката.
– Значи искаш нещо за пиене така ли, миньоре? – попита той с уста, която представляваше обърната надолу цепнатина от тъмнина. – Е, старият Куид ще ти покаже как можеш да си набавяш колкото си искаш храна и вода... но работата е там, че ще бъдат същите каквито всички ние ядем и пием. Или ще правиш това, или ще си умреш от глад, момченце; и Куид нито за миг няма да оплаква липсата на насмешливата ти физиономия от колибата му. Ясно ли ти е? – И той промуши краката си през дупката, след което се плъзна във вътрешността на планетата.
Обладан от страх, но и с гърло, което продължаваше да гори от жажда, Рийз се приближи до дупката и надникна вътре.
Дупката беше пълна с кости. Воня като от топло подобие на месо облъхна лицето му.
Залитна, но овладя равновесието си. Като разтърси глава, за да се освободи от парите, той седна на прокъсания край на дупката и намери опорна точка за краката си. Стъпи внимателно, без да си поема дъх и си проправи път надолу сред плетеницата от кости.
Усещането беше все едно, че влезе във вътрешността на някой огромен, древен труп. Процеждащата се през плътни пластове от кожа светлина беше кафеникава и мъждива. Светлите очи на Куид проблясваха в тъмнината.
А навсякъде около Рийз беше пълно с кости.
Той се огледа, като продължаваше да държи дъха в гърдите си. Даде си сметка, че стои върху рафт от кости; гърбът му се докосваше до малка планинка от черепи и зяпнали, беззъби челюсти, а ръцете му се бяха хванали за колонка от събрани на едно място гръбначни стълбове. Влизащата през отвора звездна светлина му разкри някакъв смесен отдел от черепи, натрошени големи и малки пищяли, гръдни кошове като лишени от светлина фенери; наблизо имаше цяла ръка, която все още беше свързана с детска китка. По-голямата част от костите бяха голи, с потъмнял от времето жълт или кафяв цвят; но на някои места още висяха останки от кожа или коси.
Планетата не беше нищо повече от една рехава клетка от кости, покрита с човешка кожа.
Рийз усети как дълбоко в него се надига мощен вик; той го овладя и изпусна дъха си под формата на дълбока въздишка, след което беше принуден да вдиша от въздуха на отвратителното място. Беше топъл, влажен и вонеше на разлагащо се месо.
Куид му се ухили с проблясващи венци.
– Хайде, миньоре – прошепна той с приглушен глас. – Трябва да повървим още малко. – И започна да си проправя път все по-надълбоко във вътрешността.
След няколко минути Рийз го последва.
Със спускането им гравитацията ставаше все по-слаба, а лежащите под тях останки от трупове – все по-малко; най-накрая Рийз се придърпваше сред конструкцията от кости в буквална безтегловност. Отломки от кости, натрошени парчета, кокалчета и стави от пръсти се удряха в лицето му, докато той не се почувства така, сякаш минаваше през облак от леш. Колкото повече се спускаха, толкова по-слаба ставаше светлината, разсейвана сред застъпващи се слоеве кости, но зрението на Рийз привикна към мрака и така му се струваше, че вижда все повече от отвратителните неща, които го заобикаляха.
Горещината и вонята на разлагаща се плът станаха непоносими. Тялото му се бе обляло в пот, от което работната му дреха се превърна в подгизнала върху гърба му материя, а дишането му стана учестено и затруднено; изглеждаше почти невъзможно да се извлече какъвто и да било кислород от мръсния въздух.