– Ние не сме животни, разбираш ли, миньоре – прошепна той. – Това са пещите. Тук изпичаме месото, за да унищожим болестите, които то може да носи... Обикновено тук долу е достатъчно горещо, заради гниенето и всичко останало; но понякога трябва да стъкмяваме огньове покрай стените...
Телата бяха от всякаква възраст и големина; одрани и разфасовани, „вързопите“ представляваха крайници, торсове, глави и пръсти...
Рийз дръпна главата си назад. Куид му се хилеше. Момчето затвори очи, като се опита да подтисне жлъчната течност, която изгаряше гърлото му.
– Така нищо не отива на вятъра – прошепна Куид със задоволство. – Изсъхналата кожа се пришива на повърхността, така че ние се разхождаме по плътта на предшествениците ни...
Рийз усети как целият гротесков малък глобус пулсира около него, така че гората от кости се приближаваше и отдалечаваше на големи талази. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх, като оставяше въздухът да свисти от ноздрите му.
– Ти ме доведе тук, за да намеря нещо за пиене – каза той колкото можа по-равнодушно. – Къде е то?
Куид поведе Рийз към една конфигурация от кости. Представляваше комплект от гръбначни стълбове, почти непокътнати; Рийз видя, че те са част от разклонена верига от кости, която изглежда стигаше чак до повърхността. Куид докосна един гръбнак и пръстът му се махна оттам лъснал от влага. Рийз се вгледа по-отблизо и си даде сметка, че по канала от кости тече бавно поточе от някаква течност.
Куид долепи лице до гръбначния стълб и протегна дългия си език, за да оближе течността.
– Оттоци от повърхността, виждаш ли – каза той. – След като някой случаен дъжд ги разреди и се филтрират през всички онези пластове дотук, стават годни за пиене. Почти е вкусно... – Той се засмя и с подигравателно любезен жест покани Рийз да използва реда си.
Рийз се вторачи във възсоленото вещество, като усети, че изборът между живота и смъртта отново лежи на плещите му. Той се опита да разсъждава аналитично. Може би Кокалът беше прав; може би грубият пречистващ механизъм над главата му задържаше по-голямата част от най-мръсните вещества... В края на краищата Кокалът беше достатъчно здрав, за да си позволи да му каже това.
Той въздъхна. Ако искаше да оцелее за малко повече от просто още една-две смени, наистина нямаше избор.
Пристъпи напред, оплези езика си, докато почти докосна гръбначния стълб и остави течността да се разлее в устата му. Вкусът беше отвратителен, а самото вещество просто почти не можеше да бъде преглътнато; но Рийз го преглътна тъй или иначе, след което се оплези за още едно напълване на устата.
Куид се изхили. Ъгловатата ръка на Кокала стисна врата на момчето и натисна лицето му към тънката кост; краищата ѝ одраскаха плътта му, а мръсната течност се разля по косата, очите му...
С вик на отвращение, Рийз се хвърли с двата си юмрука напред. Усети как те потъват в изпотена плът; Кокалът изгрухтя задъхано, падна назад и се приземи сред натрошено гнездо от кости. Рийз избърса лицето си, подскочи из мрежата от кости и започна да се катери по посока на светлината, докато избутващите го нагоре крака трошаха ребрата и пръстите на скелетите. Най-сетне стигна вътрешната страна на повърхността, но с яд осъзна, че е загубил ориентация; повърхността от кожа се простираше над него като някакъв обширен таван, компактен и без никаква светлина по него. с приглушен вик, той блъсна с ръце меката материя и разкъса пластовете ѝ.
Най-сетне стигна до въздуха на Мъглявината.
Издърпа се нагоре през дупката и легна изтощен, взирайки се нагоре в червеникаво-кафявата звездна светлина.
Рийз потърси Горд. Бившият инженер го прие при себе си, без да каже нито дума и момчето се хвърли на земята, след което заспа непробудно.
По време на следващите смени остана при Горд, като двамата прекарваха по-голямата част от времето в пълно мълчание. Рийз се накара насила да пие – дори придружи Горд на една екскурзия до вътрешността на малката планета, за да напълнят нови сфери, – но не можа да се насили да яде. Горд го наблюдаваше мрачно в сумрака на колибата.
– Не мисли за това – каза. Той пусна парче месо в устата си, подъвка жилавата материя, след което го глътна. – Виждаш ли? Това просто е месо. И или правиш така, или умираш.
Рийз остави едно парче месо да лежи върху дланта му, като си представяше как го слага в устата си, сдъвква го и го поглъща.
Не можеше да го направи. Захвърли парчето в един ъгъл на колибата и се обърна на другата страна. След известно време чу бавните стъпки на Горд, който отиваше да вземе отпадъчната храна.
Така си минаваха смените и Рийз усети как силите му го напускат. Като прокараше ръка по остатъците от униформата си, усещаше как ребрата му са започнали да се броят през покриващата ги плът, а и главата му май доста се въртеше.