– Куид, как успяват да бъдат толкова точни?
– Много е просто. Представи си планетата като гърбица под себе си. А кита като друга, по-малка гърбица някъде там... – Той посочи. – Близо до центъра му. Точно оттам идва цялото притегляне, нали така? И тогава просто си представяш траекторията, по която искаш да мине копието ти, и... хвърляш!
Рийз се почеса по главата, чудейки се какво ли би си помислил Холербах за тази дестилация на орбиталната механика. Но нуждата на Кокалите – хванати в клопката на малкия си свят – да развият подобни умения в хвърлянето на копие беше очевидна.
Копията продължиха да летят, докато накрая изглеждаше невъзможно китът да успее да избяга. Коремът му вече почти докосваше върховете на покривите на колонията. И мъжете, и жените се появяваха с масивни сатъри и много скоро касапницата щеше да започне. В гладното си, замаяно състояние Рийз се чудеше дали кръвта на кита ще мирише по-различно от човешката...
И изведнъж той усети, че бяга, почти без каквато и да било съзнателна мисъл. с много леки движения се изтегли нагоре по покрива на една от най-здравите колиби – дали щеше да може да се движи така леко, ако не беше загубил толкова килограми напоследък? – и се изправи, взирайки се нагоре към набръчкания, полупрозрачен покрив от плът, който се плъзгаше над главата му. Все още не можеше да го докосне с ръка, но изведнъж една гънка, дълбока няколко метра, се приближи много до него като спускаща се завеса. Рийз подскочи и я сграбчи с двете си ръце. Пръстите му преминаха през плът, която беше суха и се сбръчка. Той започна да дращи, за да се захване по-устойчиво, като за една изпълнена с паника секунда си помисли, че може да падне пак; и тогава, с ръце потънали до лактите в меката плът, успя да впие пръсти в някакъв слой от по-твърда материя и се придърпа по-нагоре към тялото на кита. Вдигна крака и ги застопори в покривалото от плът; и така, с главата надолу, се понесе над колонията на Кокалите.
Прикачването му сякаш инжектира кита с енергия. Перките му заработиха с подновена мощ и той се издигна над повърхността с гърчове, които заплашваха да лишат Рийз от несигурния му захват.
Към него полетяха гневни гласове, а едно копие изсвистя покрай ухото му и се заби в меката плът. Куид и останалите Кокали гневно размахваха юмруци. Рийз видя как по бледото, вдигнато нагоре лице на Горд се стичат сълзи.
Китът продължи да се издига и колонията се превърна от близък пейзаж в малко, кафяво кълбо, което се изгуби в небето. Човешките гласове заглъхваха, докато накрая се сляха със свистенето на вятъра. Топлата кожа на кита пулсираше от стабилното му движение; а Рийз беше съвсем сам.
10.
След като остави мъчителите си далеч назад, огромният звяр предпазливо се придвижваше във въздуха; перките се въртяха бавно и мощно, а голямото тяло потръпваше. Усещането беше такова, сякаш животното изследваше тъпата болка от пробивите, които бе получило. През полупрозрачните стени на тялото Рийз виждаше как тройката очи се обръщат напълно назад, като че ли китът проверяваше собствената си вътрешност.
Тогава, със звук, подобен на свистенето на вятъра, скоростта на въртене на перките се увеличи. Китът подскочи напред. Много скоро той вече напълно се беше измъкнал от гравитационната яма на костния свят, а усещането на Рийз, че се държи за някакъв таван, се превърна в чувството, че е закачен за мека стена.
с известно любопитство той разгледа веществото, което беше пред очите му. Пръстите му все още бяха вкопчени в слоя от хрущял под дебелата около двайсет сантиметра плът на кита. Самата кожа нямаше епидермис и беше бледорозова на цвят; веществото бе малко по-плътно от много гъста пяна и по него нямаше и следа от кръв, макар Рийз да забеляза, че ръцете и краката му са покрити с някаква лепкава течност. Той си припомни, че Кокалите ловяха тези животни, за да си набавят храна и по някакъв вътрешен импулс зарови лице в плътта и отхапа едно парче. Материята сякаш се топеше в устата му, свивайки се от пухкава субстанция до малко, твърдо бонбонче. Вкусът беше силен и леко горчив; Рийз сдъвка отхапаното и лесно го глътна. Веществото дори облекчи и пресъхналото му гърло.
Изведнъж си даде сметка, че умира от глад, зарови лице в плътта на кита и започна да откъсва големи хапки със зъбите си.
След няколко минути вече беше унищожил може би един квадратен дециметър от меката плът, като по този начин оголи хрущяла и едва тогава усети стомаха си пълен. Значи можеше да очаква, че китът ще му стигне за доста време.
Огледа се. Навсякъде около него се простираха облаци и звезди, едно обширно, празно пространство без стени или под. Той, разбира се, беше на огромно разстояние от всичко в червеното небе и със сигурност без каквато и да било перспектива някога вече да види човешко същество. Тази мисъл не го изплаши; по-скоро го накара да стане трогателно тъжен. Поне беше избягал от оскотяващите Кокали. Ако трябваше да умре, то нека това да стане така, с широко отворени за нови чудеса очи.