– А сега се размърдай!
Със светкавично движение Гоувър се придърпа до найблизкото гърне и започна да трупа в него дърва, които вадеше от вързопа си. Не след дълго пресни вълни пушек започнаха да се присъединяват към разпокъсания облак, а тресенето на дървото намаля.
Понеже гневът му беше попреминал, сега Палис просто наблюдаваше непохватните движения на момчето. Не че не си беше получил дажбата от неопитни помощници в миналото, но в доброто старо време повечето от тях имаха желание да понаучат нещичко. Да се опитат. И постепенно, с течение на тежките смени, същите онези млади хора се бяха превърнали в благонадеждни мъже и жени, а мозъците им се бяха вкоравили заедно с телата им.
Но не и тази пасмина. Не и младото поколение.
Това беше третият му полет с момчето Гоувър. А момъкът си оставаше все така муден и носещ неприятности, както в началото, когато го бяха назначили да работи на дърветата; Палис щеше да бъде безкрайно щастлив, ако успееше да го върне обратно към науката.
Погледът му неспокойно обхождаше червеното небе. Падащите звезди приличаха на фонтан от точици, които се носеха в далечното пространство; дълбините на Мъглявината, далеч под него, приличаха на мрачно пурпурно тресавище. Дали това носталгично пренебрежение към днешните младежи не беше просто симптом на старостта...? Или хората наистина се бяха променили?
Разбира се, нямаше съмнение, че светът около него се бе променил. Ясното синьо небе, както и обилните ветрове от младостта му вече бяха само спомени; самият въздух се превръщаше в задимена киша, а заедно с това и мозъците на хората сякаш ставаха все по-негодни.
Но едно нещо беше сигурно. На дърветата му не им харесваше подобен мрак.
Палис въздъхна, като се опита да излезе от самовглъбението си. Звездите не преставаха да падат, без да се съобразяват с цвета на небето. Животът продължаваше и той трябваше да си върши работата.
По петите на босите му крака пробягаха някакви слаби вибрации, които му подсказаха, че дървото вече почти се е стабилизирало, носейки се по ръба на гравитационната яма на звездното ядро. Гоувър мълчаливо се движеше сред горивните гърнета. Да му се не види, значи младежът можеше да си върши и добре работата, ако го насилят. Ей това му беше най-дразнещата черта.
– Така, Гоувър, искам да се поддържа този слой, докато отсъствам от дървото. А Белт е малък; веднага ще разбера, ако се разлентяйстваш. Ясен ли съм?
Гоувър кимна, без да го поглежда.
Палис се спусна през листака, а мислите му се насочиха към трудните преговори, които го очакваха.
Беше дошъл краят на работната смяна на Рийз. Той се издърпа изтощено през вратата на леярната.
По-хладният въздух изсуши потта по челото му. Рийз се теглеше по въжетата над покривите към кабината си и проверяваше дланите и ръцете си с известно любопитство. Когато един от по-старите работници изпусна черпак с желязо, той едва успя да избегне потока от разтопен метал; в плътта му се бяха впили миниатюрни капчици и бяха прогорили малки дупчици, които...
През Белт премина огромна сянка. По гърба на Рийз се плъзна вълна въздух. Той вдигна поглед; в дъното на черепа му се загнезди някакво чувство на изненадваща студенина.
Дървото изглеждаше величествено на фона на пурпурното небе. Дузината му радиални клони и техният воал от листа се въртяха със спокойна увереност; дънерът приличаше на мощен дървен череп, който проблясва сред въздушния океан.
Точно това му трябваше. Сега беше неговият шанс да избяга от Белт...
Дърветата за снабдяване бяха единственото известно средство за пътуване от Белт до Рафт, затова откакто взе решение непосредствено след избухването в леярната, Рийз сериозно възнамеряваше да си намери място на следващото дърво, което посети Белт. Той беше започнал да си приготвя храна, като завиваше сушено месо във вързопи от парцали, пълнеше платнени сфери с вода...
Понякога, по време на смените му за сън, беше лежал буден, взирайки се в импровизираните си приготовления и челото му се бе обливало в пот, докато се чудеше дали ще има смелостта да предприеме решителната стъпка.
Е, моментът беше дошъл. Като се вглеждаше във величественото дърво, Рийз се замисли над чувствата си: знаеше, че не е герой и почти беше сигурен, че страхът ще го оплете като мрежа от въжета. Но сега не усещаше страх. Дори натрапливата болка в ръцете му беше утихнала. Изпитваше единствено въодушевление; бъдещето приличаше на едно празно небе, в рамките на което надеждите му сигурно щяха да си намерят място.