– Имам работа, Рох – каза спокойно Рийз. – А също и ти; предлагам ти да се върнеш към нея.
– Работа ли? – Ноздрите на Рох, чиито краища бяха покрити с мърсотия, се издуха и той размаха юмрука си към Моста. – Аз да се трепя като побъркан, за да можете ти и твоите поразени от шарка приятелчета да полетите в онова красиво нещо.
Холербах отсече сурово:
– Сър, списъците на пътниците още не са оповестени; а докато това стане, всичко зависи от нас самите...
– Въобще не е необходимо да бъдат оповестявани. Знаем кой ще участва в това пътуване... и това в никакъв случай няма да са хората като мен. Рийз, трябваше да ти извадя мозъка от черепа, когато имах възможност за това долу, при ядрото. – Рох вдигна подобния си на въже пръст. – Ще се върна – изръмжа той. – И ако открия, че не съм в списъците, ще направя всичко възможно и ти да не си в тях. – Той посочи с пръст Грийе. – Същото се отнася и за теб!
Грийе побеля като платно и се разтрепера конвулсивно.
Рох се отдалечи с поклащане.
Горд вдигна двигателя и тъжно каза:
– Приятно е да видиш, че в тези времена на дълбоки промени някои неща са си останали абсолютно същите. Хайде, Нийд; давай да отнасяме това нещо и да го прикачваме.
Рийз застана пред Холербах и Грийе. Той посочи с палец назад към отишлия си Рох.
– Ето затова нямаме никакво време – заяви той. – Политическата ситуация на Рафт – не, по дяволите, човешката ситуация – бързо се влошава. Наоколо обстановката е страшно нестабилна. Всички знаят, че се правят „списъци“... и на повечето много добре им е известно кой ще бъде в тях. Колко дълго можем да очакваме, че тия хора ще работят за цел, която голяма част от тях няма да могат да споделят? Един втори бунт ще се окаже фатален. Ще стигнем до пълна анархия...
Холербах пусна дълга въздишка; той изведнъж сякаш се смали. Грийе го подхвана под ръката.
– Главен Учен, добре ли си?
Холербах фиксира влажните си очи върху Рийз.
– Уморен съм, разбираш ли... ужасно съм уморен. Ти, естествено, си прав, Рийз, но какво може да направи който и да било от нас, освен да даде най-доброто от себе си в името на тази цел?
Рийз изведнъж проумя, че бе прехвърлял товара на собствените си съмнения върху вече много старите плещи на Холербах, сякаш той си беше още дете, а старецът – някакъв недосегаем за нищо възрастен.
– Съжалявам – каза той. – Не биваше да те натоварвам...
Холербах махна с треперещата си ръка.
– Не, не; ти си напълно прав. В известен смисъл това ми помогна да изясня собствените си мисли. – В очите му проблесна слабо задоволство. – Даже приятелят ти Рох помага в известен смисъл. Погледни сравнението помежду ни. Рох е млад, мощен; аз съм толкова стар, че едва се държа на крака, а камо ли да предам собствените си слабости на ново поколение. Кой от нас би трябвало да отиде с мисията?
Рийз беше ужасен.
– Холербах, ние се нуждаем от твоето знание. Не искаш да кажеш...
– Рийз, подозирам, че една от големите грешки в начина, по който живеем тук, винаги е била отказът ни да приемем мястото си във вселената. Ние населяваме свят, който поощрява само физическата сила и издръжливостта – както ни го демонстрира твоят приятел Рох, – а също така и ловкостта, добрите рефлекси и приспособимостта – както го доказват Кокалите. Но не и на „познанията“. Ние не сме почти нищо повече от едни тромави животни, загубени из това бездънно небе. Но наследството, което имаме, от все по-остаряващи устройства от Кораба, машините за провизии и всичко останало, ни е накарало да живеем дълго време с илюзията, че сме господари на тази вселена, както може би сме били господари на света, от който е дошъл човекът. Сега, тази малко или много насилствена миграция ще ни накара да зарежем по-голямата част от любимите си играчки, а заедно с тях и илюзиите си. – Той се загледа разсеяно в далечината. – Може би, като се вгледам в далечното бъдеще на човека, нашите големи мозъци ще атрофират като безполезни; може би ще се превърнем в едно цяло, заедно с китовете и небесните вълци, оцелявайки доколкото ни стигат силите сред летящите дървета...
Рийз изсумтя.
– Холербах, на път си да станеш един стар дърдорко на тия години.
Холербах повдигна вежди.
– Момче, аз навлизах в старата си възраст, още докато ти къртеше желязна руда от ядрото на една звезда.
– Е, не мога да кажа нищо за далечното бъдеще, а и няма нито едно проклето нещо, което мога да направя по този въпрос. Единственото, което съм в състояние да правя, е да решавам проблемите на настоящето. И честно да ти кажа, Холербах, струва ми се, че нямаме никакъв шанс да оцелеем по време на това пътуване без твоята водеща роля. Господа, чака ни много работа. Предлагам да се захващаме с нея.