Пластината висеше над Рафт. Палис пропълзя до ръба ѝ, надвеси се и огледа очукания пейзаж на палубата.
Над палубата се разнасяше дим като маска върху някое познато лице.
Изведнъж пластината подскочи във въздуха и Палис падна по гръб. Той протегна с ръмжене ръце и се хвана колкото можеше по-добре за мрежата, която обгръщаше крехкия летателен апарат.
– По Кокалите, гостилничарю, не можеш ли да го контролираш това чудо?
Джейм изсумтя.
– Това е истински кораб. В момента не висиш на някоя от ония твои дървени играчки, пилоте.
– Не си играй с огъня, минен плъх такъв. – Палис трясна с юмрук по грубия метал на пластината. – Става въпрос, че този начин на летене не е... естествен.
– Неестествен ли? – изсмя се Джейм. – Може и да си прав. А може би твоите хора са прекарали твърде много време в лежане по покритите ви с листа жилища, докато миньорите не дойдоха, за да ви се изпикаят отгоре.
– Войната свърши, Джейм – каза Палис спокойно. Той остави раменете си да висят свободно, но сви наполовина ръцете си в юмруци. – Ала май са останали едно-две неща за довършване.
Широкото лице на бармана се изкриви в усмивка на очакване.
– Едва ли искам нещо друго повече от това, майсторе по клатенето на дърветата. Само кажи мястото, времето и какво оръжие избираш.
– О, без оръжия...
– Мен това ме устройва напълно...
– По Кокалите, вие двамата няма ли да млъкнете? – Нийд, третият пътник на пластината, погледна над картите и инструментите, които препълваха скута му. – Трябва да вършим работа, ако сте го забравили.
Джейм и Палис си размениха по един последен втренчен поглед, след което Джейм отново се съсредоточи върху управлението на летателния апарат. Палис се премести по малката палуба, за да седне до Нийд.
– Извинявай – измърмори той сърдито. – Как върви?
Нийд вдигна един изхабен секстант пред очите си, след
което се опита да сравни написаното с данните в направена на ръка таблица.
– По дяволите – промълви той, очевидно ядосан. – Не мога да кажа нищо. Просто нямам нужните знания, Палис. Сипс щеше да знае. Само ако...
– Само ако не беше умрял преди много време, тогава всичко щеше да бъде наред – допълни изречението му Палис. – Знам. Просто направи всичко, което е по силите ти, момче. Какво мислиш?
Нийд отново прокара пръстите си по таблиците.
– Мисля, че отнема прекалено много време. Опитвам се да измеря страничната скорост на Рафт от гледна точка на неподвижните звезди и смятам, че той не се движи достатъчно бързо.
Палис се намръщи. Той легна по корем и още веднъж огледа Рафт. Мощният стар летателен апарат се беше опнал под него като поднос с фантастични играчки. Увиснали над палубата и издавани от време на време от изригването на дим, той виждаше и други пластинни летателни апарати, както и други наблюдатели на това огромно разглобяване. От едната страна на периферията се издигаше стена от пушек – входната страна, установи той като погледна надолу – и в добавка всяко от дърветата в централната завързана гора си имаше своя собствена пелерина от дим. Пушекът постигаше желания резултат – Палис виждаше как кабелите на дърветата постоянно се накланят надясно, гледано от неговата посока, защото летящите растения се опитваха да избягат от сянката на пушека – и той си представи, че почти чува напрягането на въжетата, от което Рафт се преместваше встрани. Сенките на кабелите започнаха да стават по-дълги по палубата; Рафт наистина се преместваше от положението си под звездата, която висеше неподвижно над него. Гледката беше въодушевяваща, такава, каквато Палис бе виждал само два пъти преди това през целия си дълъг живот; а за да се постигне подобна координация след бъркотията, причинена от въстанието и войната – при това по време, когато по-голямата част от най-добрите специалисти на Рафт бяха ангажирани с проекта за Моста – беше нещо, което той реши, че заслужава да му се възхитиш.
Всъщност може би необходимостта да бъде преместен Рафт бе произвела спойката, която беше държала обществото единно досега. Пред тях имаше проект, от който всички щяха да спечелят.
Да, всичко това си заслужаваше възхищението – но ако беше прекалено бавно, нямаше да означава почти нищо. Падащата звезда беше все още на километри разстояние над главите им, така че нямаше непосредствена опасност от сблъскване, но ако дърветата останеха твърде дълго под голямо напрежение, огромните растения щяха да се изморят. Не само че щяха да се окажат неспособни да изтеглят Рафт където и да било, ами беше напълно възможно някои от тях изцяло да сдадат багажа, което заплашваше сигурността на Рафт във въздуха.