А раздалечените й като на пума, пълни с лунна светлина очи не се отделяха нито за миг от лицето му.
Трета глава
Трясък като далечна гръмотевица разтърси въздуха в спалнята и пламъчетата на свещите потрепнаха, но Далия и Ландър, погълнати един от друг, не го забелязаха. Беше привичен за тях звук — късният самолет от Ню Йорк за Вашингтон, „Боинг 727“, прелетя на две хиляди метра над Лейкхърст и продължи да се изкачва.
Тази нощ на борда му беше ловецът — широкоплещест, в бежов костюм, седнал до пътеката точно зад крилото. Стюардесата събираше таксите. Подаде й нова петдесетдоларова банкнота. Тя се намръщи.
— Нямате ли по-дребни?
— Това е за двама — обясни той и посочи едрия мъж, заспал на съседната седалка. — За него и за мен. — Говореше с акцент, който стюардесата не можа да определи. Реши, че е германец или холандец. Но не позна.
Беше майор Давид Кабаков от Мосад, отдел Алия Бет — тайната служба на Израел. Той се надяваше, че тримата пътници, разположени от другата страна на пътеката зад него, имат по-дребни банкноти да платят таксите си. В противен случай стюардесата можеше да ги запомни. Трябваше да се погрижи за това в Тел Авив. Когато сменяха самолета на летище „Кенеди“, имаха много малко време и не успяха да развалят парите си. Дреболия, но го тревожеше. Майор Кабаков беше доживял до трийсет и седем години, защото не допускаше много грешки.
До него, отметнал назад глава, леко похъркваше сержант Робърт Мошевски. По време на дългия полет от Тел Авив Кабаков и Мошевски не дадоха никакъв признак, че познават тримата мъже зад тях, въпреки че работеха заедно от години. Бяха яки, с обветрени лица й носеха скромни, торбести костюми. В Мосад бяха известни като „екип за тактически нападения“. В Америка биха ги нарекли ударен отряд.
През трите дни, откак уби Хафез Наджир в Бейрут, Кабаков почти не беше мигнал, а знаеше, че в американската столица го чакат за подробни обяснения. Мосад анализира материала, донесен от нападението над щаба на Черния септември, и реагира веднага щом изслуша касетата. В американското посолство се състоя бърза конференция и Кабаков беше изстрелян към Щатите.
В Тел Авив на съвещанието между американските и израелските разузнавачи беше ясно изразено становището, че Кабаков отива в Съединените щати да помогне на американците да преценят съществува ли реална заплаха и да идентифицира терористите, ако успееха да ги открият. Официалните му пълномощия бяха съвсем ясни.
Ала висшето ръководство на Мосад му беше дало категорични и недвусмислени допълнителни указания. Да спре арабите с всички възможни средства.
Преговорите за продажба на самолети „Фантом“ и „Скайхок“ в Израел се намираха в критична фаза, а натискът на арабите срещу сделката се подсилваше и от недостига на нефт в Европа. Израел трябваше на всяка цена да получи самолетите. Първия ден, в който над пустинята нямаше да прелетят „Фантом“-и, арабските танкове щяха да потеглят.
Голямо кръвопролитие на територията на Съединените щати би наклонило баланса на силите в полза на американските изолационисти. За американците помощта, която оказваха на Израел, не биваше да има прекомерно висока цена.
Нито израелският, нито американският Държавен департамент знаеха за присъствието на тримата мъже зад Кабаков в самолета. Те щяха да отседнат в апартамент недалеч от Националното летище и да чакат неговото обаждане. На Кабаков му се искаше да не се налага да ги търси. Предпочиташе сам и тихомълком да се справи с всичко. Той се надяваше, че дипломатите няма да му се пречкат в краката. Не вярваше на дипломати и политици. Отношението и подходът му към тях бяха изписани върху славянските черти на лицето му — резки, но интелигентни.
Кабаков беше убеден, че непредпазливите евреи умират млади, а слабите свършват зад телената мрежа. Беше се родил през войната и първите му спомени бяха бягствата — най-напред с цялото семейство от Латвия, точно преди да нахлуят германците, а след това от руснаците. Баща му умря в Треблинка. Майка му заведе Кабаков и сестра му в Италия, но пътуването дотам се оказа фатално за нея. Докато се бореше да стигне Триест, в нея гореше огън, който й даваше сили, но опожаряваше тялото й.
Когато трийсет години по-късно Кабаков си спомняше пътя към Триест, той го виждаше зад лакътя на майка си, който се спускаше по диагонал пред очите му, докато вървеше, хванала ръката му — кокалест лакът, изхвръкнал през дрипите. Помнеше и почти пламтящото й лице, когато будеше децата, преди зората да освети канавката, в която спяха.