Но не беше подготвен за това, което последва. Когато видя катедрата и стаята, пълна с военнопленници, седнали като ученици, и чу, че трябва да прочете признанията си пред тях, се вцепени.
Наблъскаха го в едно преддверие. Силна, вмирисана на риба ръка затисна устата му, докато пазачът връзваше с тел китките му. Щеше да припадне. Закима яростно, като се мъчеше да отстрани ръката от лицето си. Биха му още една инжекция и привързаха ръката под якето му да не се вижда.
Четеше и премигваше под ярката светлина, а снимачната камера бръмчеше.
На първия ред седеше мъж с покрита с белези и загрубяла кожа глава, същински проскубан ястреб. Беше полковник Ралф ДеДжонг, висш американски офицер в затворническия лагер „Плантация“. През четирите години на пленничеството си полковник ДеДжонг беше прекарал двеста петдесет и осем дни в карцера. Когато Ландър свърши четенето, полковник ДеДжонг внезапно проговори и гласът му прокънтя в залата:
— Това е лъжа.
Двама пазачи моментално се озоваха до ДеДжонг и го извлякоха от стаята. Ландър трябваше да прочете признанието още веднъж. ДеДжонг излежа сто дни в карцера с намалена дажба.
Виетнамците оправиха ръката на Ландър в болница в покрайнините на Ханой — гола сграда, боядисана отвътре в бяло, с тръстикови завеси на местата на избитите прозорци. Не свършиха добра работа. Хирургът със зачервени очи, който се зае с Ландър, нямаше опит в пластичната хирургия и не можа да промени червения паяк, положен върху масата му. Разполагаше и с много малко упойка. Но имаше жички от неръждаема стомана, търпение и превръзки и не след дълго ръката се раздвижи. Лекарят говореше английски и го упражняваше, като водеше с Ландър влудяващо досадни разговори, докато дълбаеше ръката му.
Ландър отчаяно търсеше нещо, с което да отвлече вниманието си, и докато траеше операцията, гледаше навсякъде, освен към ръката си. В ъгъла на операционната забеляза стар апарат за реанимация, френско производство, очевидно неизползван. Задвижваше се от двигател с прав ток. Задъхан се заинтересува от него.
Лекарят обясни, че моторът е изгорял и никой не знае как да го поправи.
Насочвайки вниманието си към всяко ъгълче, където би могъл да избегне болката, Ландър заговори за бобини и как се пренавиват. По лицето му бяха избили едри капки пот.
— Ще можеш ли да го поправиш? — Лекарят сбърчи чело. Връзваше малко възелче. Не по-голямо от главичката на мравка, не по-голямо от пулпата на зъб и по-голямо от ослепителното слънце.
— Да. — Ландър заговори за медни проводници и навивки. Прекъсваше някои думи по средата.
— Готово — рече лекарят. — Това е всичко засега.
Мнозинството от американските военнопленници се държаха по възхитителен начин. Изтърпяваха години, за да се върнат в родината си със стегнат поздрав над хлътналите очи. Бяха волеви мъже, със силно, издръжливо его. Бяха хора, за които вярата беше нещо възможно.
Полковник ДеДжонг беше един от тях. Когато излезе от карцера и отново пое командването на военнопленниците, тежеше седемдесет килограма. Дълбоко от кухините очите му светеха с червен блясък като очи на мъченик, отразяващи пламъците на кладата. Не произнесе присъда над Ландър, докато не го видя да навива в килията си меден проводник върху виетнамски мотор. На чинията до него имаше няколко рибни кости.
Полковник ДеДжонг разпространи информацията и Ландър беше осъден на мълчание. Стана парий.
Ландър никога не беше успявал да поддържа нормално равнище на умението си да изгражда защитна система, която да му помага да оцелее. Опозоряването пред другите затворници и изолацията, която настъпи по-късно, бяха просто връщане на лошите стари времена. Само Джъргънс разговаряше с него, но го пращаха често в карцера. Отвеждаха го, когато не можеше да спре да крещи.
Омаломощен от раната, с помътено от маларията съзнание, Ландър беше разголен до същността на двете си противоречиви части — мразеното и мразещо дете, и мъжа, когото бе изградил в представите си и който искаше да бъде. Старите диалози се възобновиха в главата му, но гласът на мъжа, гласът на разума надделяваше. Прекара в това състояние шест години. Беше нужно нещо повече от затвор, за да освободи детето и да му позволи да учи мъжа да убива.
На последната Коледа от пленничеството си получи писмо от Маргарет. Пишеше, че е намерила работа. Децата били добре. В плика имаше снимка. Маргарет и децата пред къщата. Децата се бяха издължили. Маргарет беше понапълняла. Сянката на човека, направил снимката, лежеше на земята. Широка сянка. Падаше върху краката им. Ландър се зачуди кой ли ги е снимал. Гледаше сянката повече, отколкото жена си и децата.